Ерика отиде до завесата и надникна. Ивон и Раул навиваха килимите по пода. Той й направи знак с ръка, че след малко свършват.
После остави Раул да постели килимите и изведе Ерика от „Антика Абдул“. Връщането по „Кан ел Калили“ бе нещо съвсем различно от отчаяните й опити да се промъкне сама. Никой не й досаждаше. Ивон безспирно й разказваше за пазара и за Кайро, сякаш се опитваше да я разсее след кошмарните събития от последния час. Явно бе подробно запознат с историята на града. Беше свалил вратовръзката си и яката на ризата му бе отворена.
— Какво ще кажеш за бронзова глава на Нефертити? — каза той и посегна към един от грозните сувенири, които се предлагаха навсякъде по пазара.
— Никога! — ужасена отвърна Ерика.
— Трябва да притежаваш такова нещо — продължи Ивон и започна да се пазари на арабски. Тя се опита да се намеси, но той вече беше я купил и й я връчи с куп официалности. — Нека този сувенир винаги връща сърцето ти тук, в Египет. Хубав си е сувенирът, само дето май ги правят в Чехословакия.
Ерика се усмихна и пое малката фигурка. Въпреки горещината, мръсотията и мизерията тя започваше да усеща чара на Кайро и това сякаш я отпусна.
Изведнъж тясната уличка, по която се движеха, свърши и те излязоха на слънчевия площад „Ал Ажар“. Имаше задръстване, от което се надигаше невъобразим шум от автомобилни клаксони. Отляво Ивон й показа една екзотична сграда с високо квадратно минаре и четири кули с кубета във формата на луковици. После й каза да се обърне. Отляво, почти закрит от уличното движение, се намираше входът на прочутата джамия „Ал Ажар“. Тръгнаха към джамията и колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно виждаха изкусно построения вход, с двете арки и изящно преплетените орнаменти. Това беше първият пример за средновековна мюсюлманска архитектура, който тя виждаше на живо. Всъщност не знаеше много за исляма и затова беше поразена. Ивон усети интереса й и посочи различните видове минарета, особено тези с куполи и изваяни от камък орнаменти. Мимоходом й разказа историята на джамията, като спомена и кои султани са я достроявали.
Ерика се опитваше да следи монолога на Ивон, но това вече не беше възможно. Пространството точно пред входа на сградата служеше за пазарен площад. Освен това в съзнанието й постоянно се връщаше образът на Абдул. Тя изобщо не разбра кога той смени темата. Наложи се да повтори:
— Това е колата ми. Ще ми позволиш ли да те закарам до хотела? — Беше черен фиат, произведен в Египет, немного стар, но с пълен комплект хлътнатини и драскотини. — Не е ситроен, но все пак върши работа.
Ерика се смути за момент. Не бе очаквала, че ще я откара със собствената си кола. С такси беше съвсем различно. Тя харесваше Ивон. Но той бе просто един непознат. Очите й издадоха мислите й.
— Разбери ме правилно — каза Ивон. — Радвам се, че можах да ти помогна, съжалявам само, че не дойдох двадесет минути по-рано. Просто искам да ти помогна. Не е лесно човек да се оправи в Кайро. А след това, което си преживяла, може и изобщо да не се оправиш.
— А Раул? — Ерика се опита да спори, но Ивон отключи нейната врата и я отвори.
Вместо да се опитва да я убеждава, той отиде при един арабин, който явно пазеше колата, и пусна няколко монети в шепата му. После отвори другата врата и се усмихна на Ерика. Сините му очи сякаш се бяха смекчили от следобедното слънце.
— Не се тревожи за Раул. Той чудесно се справя и сам. За теб се тревожа. Но щом имаш куража да се разхождаш из Кайро сама, пътуването с мен не би трябвало да те притеснява. А ако пък имаш нещо против, кажи ми къде си отседнала и ще те чакам във фоайето. Нямам намерение да се отказвам от тази статуя и мисля, че ти можеш да ми помогнеш.
Ивон закопча колана си. Ерика се огледа, въздъхна и влезе в колата.
— „Хилтън“ — каза тя.
Пътуването в никакъв случай не можеше да се нарече спокойно. Преди да потегли, Ивон си сложи меки шофьорски ръкавици, като внимателно ги намести на всеки пръст. С настървение включи на скорост и колата рязко потегли. Движението беше трескаво, спирачките трябваше да се натискат светкавично, Ерика често залиташе към таблото. Струваше й се, че всеки миг ще катастрофират. Разминаваха се с други коли, с камиони, магарешки каруци и дори със сгради на милиметри разстояние. Ивон, стиснал с две ръце кормилото, караше като на състезание, а пред тях панически се разбягваха хора и животни. Беше целеустремен и настъпателен, но не се ядосваше, когато други шофьори му пречеха. Ако друга кола или каруца се промъкнеше пред него, той не реагираше. Просто търпеливо изчакваше да се появи някоя пролука и отново се втурваше напред.