— Искаш да кажеш, че са го убили поради същата причина, както и Хамди?
— Не, той загина случайно при престрелка между християнски и мюсюлмански групировки. Макар че по същото време имаше среща с мен.
— Толкова безсмислена трагедия — тъжно промълви тя и отново се замисли за Абдул.
— Наистина. Но не забравяй, че Хамди не е бил невинен зяпач и добре е знаел какво рискува. Статуята е безценна, а нямаш представа на какво са способни парите в една бедна държава като Египет. Това е причината, поради която е безсмислено да се обръщаш към властите. Тук по принцип е трудно да намериш човек, комуто да се довериш, а щом е замесено такова количество пари, и на полицията не може да се разчита.
— Просто не знам какво да правя. Какви са твоите планове, Ивон?
Той опъна още веднъж от своя голоаз и зарея поглед из безвкусно обзаведения бар.
— Надявам се да открия някаква информация в кореспонденцията на Хамди. Едва ли ще е много, но за начало ще стигне. Трябва да разбера кой го е убил.
Той се вгледа в Ерика и погледът му стана напрегнат.
— Много е вероятно ти да направиш окончателното разпознаване. Ще го направиш ли?
— Разбира се, стига да мога — каза Ерика. — Не можах добре да запомня лицата им, но ще помогна с каквото мога. — Тя размисли над думите си. Звучаха толкова банално.
Но Ивон сякаш не обърна внимание на това. Той се пресегна през масата и леко стисна китката й.
— Много се радвам — бавно промълви той. — Но сега трябва да тръгвам. Отседнал съм в хотел „Меридиен“, апартамент 800. Намира се на остров Рода. — Ивон замълча, но ръката му все още стискаше китката на Ерика. — За мен ще бъде удоволствие, ако се съгласиш да вечеряме заедно. Вероятно след всичко преживяно впечатлението ти от Кайро е ужасно. Бих желал да ти го покажа и от другата му страна.
Ерика се почувства поласкана. Ивон бе изключително чаровен и би могъл да вечеря, с която жена поиска. Интересът му към нея явно бе свързан със статуята, но въпреки това я развълнува.
— Благодаря ти, но съм ужасно уморена. Още не съм се съвзела от пътуването, а и снощи не спах добре. Може би някой друг път…
— Можем да вечеряме рано. Ще те върна най-късно в десет. След всичко, което преживя днес, не мисля, че е разумно да оставаш сама.
Бостън, 11:00
Ричард Харви огледа мощните телеса на Хенриета Олсън. Изпод чаршафите се показваше само мястото, където се намираше жлъчката. Всичко останало бе плътно завито, за да не пострада честта й.
— А сега, мисис Олсън, моля, покажете ми къде усетихте болката — каза Ричард.
Изпод чаршафите се измъкна една ръка. Хенриета заби показалец в корема си малко под дясното плаващо ребро.
— Също и тук, докторе — каза тя, обърна се надясно и заби пръст в средата на гърба си. — Точно тук — добави тя.
Той погледна часовника. До обяд му оставаха още трима пациенти. Въпреки че за три години като интернист бе събрал солидна клиентела и освен това харесваше работата си, понякога наистина му писваше. Деветдесет процента от пациентите му страдаха от заболявания, свързани с тютюнопушене и наднормено тегло. Използваше нищожна част от медицинските си познания. А сега, на всичкото отгоре, и историята с Ерика. При тези обстоятелства му беше много трудно да се съсредоточи върху жлъчката на Хенриета.
На вратата се почука и в кабинета надникна Сали Марински от регистратурата.
— Докторе, разговорът ви е на първа линия.
Лицето на Ричард се проясни. Бе поръчал на Сали да го свърже с Джанис Барън, майката на Ерика.
— Извинете ме, мисис Олсън, търсят ме по телефона. Веднага се връщам. — Той направи на Сали жест да остане в кабинета.
Затвори вратата зад себе си, взе слушалката и натисна бутона на първа линия.
— Ало, Джанис.
— Ричард, още нямам писмо.
— И аз така си мислех. Обаждам ти се, за да ти кажа, че наистина полудявам. Искам да ме посъветваш какво да правя.
— Сега за сега май нямаш много възможности, Ричард. Не ти остава нищо друго, освен да чакаш Ерика да се върне.
— Ти как мислиш, тя защо замина?