— Нямам представа. Никога не съм разбирала тази нейна египетска мания. Ако баща й не беше починал, сигурно щеше да я вразуми.
— Аз по принцип се радвам, че има някакви трайни интереси, но не бива да проваля целия си останал живот.
— И аз мисля така, Ричард.
Той замълча. Искаше да попита Джанис нещо, но се боеше от реакцията й.
— Какво ще кажеш, ако отида в Египет?
Последва мълчание.
— Джанис? — Ричард реши, че връзката е прекъснала.
— Египет! Ричард, не можеш просто ей така да зарежеш кабинета си.
— Няма да е лесно, но ако се наложи, мога да го направя. Има кой да ме замести.
— Ами… не знам. Идеята ми се струва добра, но все пак… Споменавал ли си й, че можеш и ти да отидеш?
— Не, никога не е ставало въпрос. Според мен тя просто е решила, че сега не мога да изоставя практиката си.
— Това би могло да я убеди, че държиш на нея — замислено добави Джанис.
— Че държа на нея! Боже мой, та тя прекрасно знае, че съм започнал да изплащам къщата в Нютън. Какво още й е нужно, за да се увери, че намеренията ми са сериозни?
— Ричард, тя може би няма точно това предвид. Според мен проблемът е в това, че ти прекалено много се колебаеш, тъй че отиването в Египет би могло да свърши добра работа.
— Не съм решил още какво да правя, но въпреки това ти благодаря, Джанис.
Ричард затвори телефона и погледна списъка с пациентите. Денят се очертаваше дълъг и отегчителен.
Кайро, 21:10
Ерика се облегна назад, докато двамата сервитьори разчистваха масата. Ивон така рязко и лаконично ги сряза, че на нея й стана неудобно, но от друга страна беше ясно, че е свикнал с този род обноски. Вечерята беше от пикантни местни ястия, които Ивон поръча с нетърпящ възражения властен тон. Името на ресторанта не бе особено подходящо, но затова пък — романтично. Наричаше се „Казино де Монте Белло“ и беше разположен на възвишенията Мукатам. От верандата се виждаха подстъпите към арабските планини, които прекосяваха целия полуостров Арабия и стигаха до Китай. На север — заплетените ръкави на делтата, където Нил се разклоняваше в устрема си към Средиземно море. А най-впечатляващата гледка бе на запад, където кубетата и минаретата на Кайро пронизваха мъглата, покрила града. В притъмняващото сребристо небе една по една изгряваха звездите. И градът запалваше първите си светлини. Ерика се чувстваше като в приказка на Шехерезада.
— Чарът на Кайро е горчив и неустоим. Историята му е невероятна. Изпълнена е с толкова много корупция, бруталност и насилие, че човешкият ум отказва да ги възприеме.
— Сега нещо променило ли се е? — попита Ерика и си спомни за Абдул Хамди.
— Не толкова, колкото си мислят хората. Корупцията е начин на живот. Същото се отнася и за бедността.
— А подкупничеството?
— То пък изобщо не се е променило — каза Ивон и тръсна цигарата си.
Ерика отпи глътка вино.
— Успя да ме убедиш да не ходя в полицията. Не съм сигурна обаче, че мога да разпозная убийците на мистър Хамди, а и съвсем не ми се ще да се забъркам в тези азиатски интриги.
— Единственото разумно нещо, което можеш да направиш. Повярвай ми.
— И въпреки това не съм спокойна. Постоянно имам чувството, че не съм спазила свое основно човешко задължение. Бях свидетел на убийство, а не предприех нищо. Наистина ли мислиш, че това ще ти помогне срещу нелегалната търговия?
— Абсолютно. Ако властите разберат за тази статуя преди да съм успял да я открия, всичките ми шансове да направя пробив в нелегалния канал за износ на антики отиват на вятъра. — Ивон се пресегна и окуражително стисна ръката й.
— А докато търсиш статуята, ще се опиташ ли да откриеш кой уби Абдул Хамди? — попита Ерика.
— Разбира се. Но искам да ме разбереш правилно. Основната ми цел е статуята и контролът на нелегалната търговия. Изобщо не се заблуждавам, че бих могъл да променя морала в Египет. Но ако открия убийците, ще ги предам на властите. Тогава ще бъдеш ли вече спокойна?
— Мисля, че да.
В подножието на възвишението грейнаха светлините, които осветиха цитаделата. Ерика бе омагьосана от гледката. Крепостта й напомняше за кръстоносните походи.
— Днес следобед ти каза нещо, което ме изненада — обърна се тя към Ивон. — Спомена проклятието на фараоните. Нали не вярваш в такива глупости?
Ивон се усмихна и изчака сервитьора да поднесе ароматното арабско кафе.
— Проклятието на фараоните! Нека приемем, че не отхвърлям напълно тази идея. Древните египтяни са положили страхотни усилия, за да съхранят мъртъвците си. Прочути са със своя интерес към окултното. Били са експерти в боравенето с всички видове отрови. — Ивон отпи от кафето си. — Много от хората, които са се занимавали с фараонските гробници, са загинали при тайнствени обстоятелства. В това поне няма съмнение.