— Научната общност гледа на това с много съмнение.
— Естествено. Пресата незабавно тиражира купища фантасмагории, но във връзка с гробницата на Тутанкамон наистина загинаха няколко души, и то по твърде необичаен начин, като се започне със самия лорд Карнарвън. В това определено има нещо. Проблемът е, че никой не знае какво точно. Споменах проклятието на фараоните, защото двама търговци, които бяха идеална „следа“, както се изразяваш, загинаха точно преди да се срещнат с мен. Съвпадение? Може би.
След кафето се разходиха по билото на хълма до една изумително красива, но разрушена джамия. Не разговаряха. Красотата ги омагьосваше. Ивон й подаде ръка си, преди да изкачат една скала, за да се полюбуват отгоре на руините на някогашната горда постройка. Над тях млечният път се бе разлял в среднощното синьо небе. За Ерика магическият чар на Египет се криеше в миналото и там, в тъмните средновековни руини, тя успя да го почувства.
На връщане Ивон леко я прегърна, но продължи да й разказва за джамията и я остави пред „Хилтън“ малко преди десет, както беше обещал. Докато пътуваше в асансьора, Ерика си призна, че като че ли започва да се влюбва. Ивон бе дяволски привлекателен мъж.
Тя стигна до стаята си, пъхна ключа, отвори вратата, включи осветлението и пусна сака върху шкафчето за обувки в антрето. Затвори вратата и постави и двете резета. Климатичната инсталация работеше на пълни обороти и тъй като не искаше да спи в изкуствено охладена стая, тя се упъти към балкона, за да я изключи.
На половината разстояние спря и едва не изкрещя. В ъгъла седеше непознат мъж. Гледаше я, без да помръдва. Имаше типични бедуински черти, но бе безупречно облечен в европейски костюм от сива коприна, бяла риза и черна вратовръзка. Приличаше на страховита статуя от полиран бронз. Въпреки че често си бе представяла колко яростно ще се бори, ако се почувства застрашена от изнасилване, сега не направи нищо. Гласът й изневери. Ръцете й висяха безжизнени.
— Името ми е Ахмед Казан — най-сетне каза мъжът с мек и дълбок глас. — Аз съм главен директор на отдела по антиките на Египетската арабска република. Извинете ме, че проникнах тук по този начин, но обстоятелствата го налагат. — Бръкна в джоба на сакото си, измъкна оттам черен кожен портфейл и й го подаде. — Ако не вярвате, това са документите ми.
Ерика пребледня. Трябваше да отиде в полицията по-рано. Прекрасно знаеше, че трябваше да отиде. Сега вече се беше забъркала в много сериозни неприятности. Защо послуша Ивон? Не успя да каже нищо, все още бе парализирана от хипнотизиращия поглед на мъжа.
— Страхувам се, че ще се наложи да дойдете с мен, Ерика Барън — каза Ахмед и стана.
Ерика никога не бе срещала толкова пронизващ поглед.
Тя неразбираемо запелтечи и накрая все пак успя да отклони погледа си. По челото й бяха избили едри капки пот. Никога и никъде не бе имала проблеми с властите и затова сега бе тъй вцепенена. Без да мисли, тя облече един пуловер и взе чантата си.
Ахмед не проговори, докато тя отваряше вратата. Строгото му изражение не се промени. Ерика тръгна с него по коридора, а въображението й рисуваше ужасяващи влажни затворнически килии. Изведнъж Бостън й се стори безкрайно далечен.
Излязоха пред входа, той махна с ръка и пред тях спря черна лимузина. Отвори задната врата и с жест покани Ерика. Тя чевръсто се подчини с надеждата, че примерното й поведение ще компенсира това, че не бе съобщила за смъртта на Абдул Хамди. Колата потегли. Ахмед бе потънал в потискащо и заплашително мълчание. Само от време на време впиваше в Ерика пронизващия си поглед.
Въображението й работеше с пълна сила. Ако се обади в посолството на Съединените щати или Консулството? Погледна през прозореца и видя, че улиците все още са много оживени. Само реката изглеждаше като неподвижно езеро от черно мастило.
— Къде ме водите? — попита Ерика. Гласът й прозвуча непознат и за самата нея.
Ахмед не отговори веднага. Ерика се канеше да го попита пак, когато той най-после проговори.
— В моя кабинет в Министерството на вътрешните работи. Съвсем наблизо е.
И наистина, черната лимузина скоро отби от главния път, навлезе в извита бетонна алея и спря пред висока правителствена сграда. Докато се качваха по стълбите, един нощен пазач отвори тежките, високи врати. Прекосиха безброй коридори, съпровождани единствено от ехото на собствените си стъпки по мръсния мраморен под и навлизаха все по-навътре в лабиринта на изумителната бюрокрация. Най-после стигнаха до кабинета. Ахмед отключи вратата и я поведе през преддверието, натъпкано с метални бюра и допотопни пишещи машини. От него влязоха в просторен кабинет, където той й посочи стол. Беше поставен пред старо махагоново бюро, на което прилежно бяха подредени старателно подострени моливи и новичък зелен бележник. Ахмед свали коприненото си сако, все още без да продума.