Ерика се чувстваше като животно, попаднало в капан. Бе очаквала да я отведат в стая, пълна със строги физиономии, и да я подложат на обичайните бюрократични процедури, като например да й вземат отпечатъци от пръстите. Убедена бе, че неприятностите щяха да започнат с това, че няма паспорт. В хотела бяха й го взели, за да му сложат някакъв печат и бяха казали, че ще го върнат след двадесет и четири часа. Но тази празна стая я плашеше още повече. Кой щеше да знае къде е тя? Помисли си за Ричард и майка си и се почуди дали щяха да й разрешат да проведе международен разговор.
Тя нервно се огледа из кабинета. Беше спартански обзаведен и изключително чист. По стените висяха снимки на различни археологически паметници. На дясната стена имаше две големи карти. Едната беше на Египет. По нея бяха забити множество червени карфици. Другата карта беше на некрополиса на Тебес. Гробниците бяха отбелязани с малтийски кръстове.
Ерика прехапа долната си устна, за да прикрие нервността си и погледна Ахмед.
— Какво ще кажете за един чай? — попита я той.
— Не, благодаря — отвърна Ерика, съвсем объркана от непонятните случки. Постепенно започна да си дава сметка, че от гузна съвест сама си е внушила някои неща и се зарадва, че се е удържала да не се разприказва и да си признае всичко, преди да разбере какво иска арабинът.
Ахмед си наля чаша чай. Пусна вътре две бучки захар, бавно ги разбърка и отново стовари тежкия си поглед върху Ерика. Тя бързо сведе очи и си напомни да не го гледа, докато говори.
— Искам да знам защо ме доведохте в този кабинет.
Ахмед не отговори. Ерика вдигна очи, за да провери дали е чул въпроса й, и когато очите им се срещнаха, гласът му изплющя като камшик.
— Искам да знам какво правите в Египет! — изкрещя той.
Тя не очакваше такъв изблик на гняв и запелтечи:
— Ами аз… Аз съм тук… Аз съм египтолог.
— И освен това сте еврейка, нали? — сряза я Ахмед.
Ерика бе достатъчно съобразителна, за да разбере, че Ахмед се опитва да я извади от равновесие, но не бе убедена, че дълго ще може да устои на атаките му.
— Да — кратко каза тя.
— Искам да знам защо сте в Египет. — Той отново повиши тон.
— Дойдох тук… — заоправдава се Ерика.
— Искам да знам каква е целта на вашето пътуване и за кого работите.
— Не работя за никого и пътуването ми няма цел — нервно каза тя.
— И вие очаквате от мен да повярвам, че пътуването ви наистина няма цел? Хайде, стига, Ерика Барън. — Той се усмихна и на фона на тъмната му кожа зъбите му изглеждаха още по-бели.
— Естествено, че има цел — продължи тя с неравен глас. — Исках да кажа, че не съм дошла тук с незаконни намерения. — Гласът й отново поддаде, когато си спомни заплетените проблеми с Ричард.
— Не звучи убедително — каза Ахмед. — Ни най-малко.
— Съжалявам. Аз съм египтолог. Работя в музей, в отдела за Египет. Винаги съм искала да дойда, но баща ми почина и не беше възможно. Едва тази година успях. Направила съм някои уговорки да поработя, докато съм тук, но съм дошла главно, за да си почивам.
— Какво точно смятате да работите?
— Смятам да преведа някои текстове от Новото царство от оригинала в Горен Египет.
— И не сте дошла тук, за да купувате антики?
— Не, за бога! Откъде ви хрумна подобно нещо?
— Откога познавате Ивон Жулиен дьо Марго? — Той се наведе напред и впи очи в нейните.
— Днес го срещнах за пръв път — изпусна се тя.
— Как се срещнахте?
Пулсът й се ускори. По челото й отново изби пот. Знаеше ли Ахмед за убийството или не? Само преди секунда й се струваше, че не знае, но сега вече не беше сигурна.
— Срещнахме се на пазара — заекна тя и затаи дъх.
— Знаете ли, че мосю Дьо Марго купува ценни египетски национални богатства?