— Ето — изведнъж каза Ивон и размаха писмото, което четеше в момента. — Стефанос Маркулис. Хамди си е пишел с Маркулис. Туристическият агент от Атина.
— Може би той е човекът, който ни е необходим — замислено каза Раул. — Заплашителен ли е общият тон?
Ивон продължи да чете.
— Не мога със сигурност да определя. Пише, че се интересува от стоката и се надява да стигнат до някакво споразумение. Но не споменава каква е стоката.
— Според мен става въпрос именно за статуята на Сети — надигна се Раул.
— Възможно е, но интуицията ми подсказва нещо друго. Доколкото познавам Маркулис, ако ставаше въпрос само за статуята, щеше да е по-прям. Тук има нещо по-едро. Хамди вероятно го е заплашвал с нещо.
— Ако наистина е така, Хамди изобщо не е бил глупав.
— Бил е най-големият глупак, щом сега е мъртъв.
— Маркулис си пишеше и с търговеца, когото убиха в Бейрут — припомни му Раул.
Ивон се замисли. Беше забравил за връзката между Маркулис и бейрутския търговец.
— Мисля, че трябва да започнем от Маркулис. Знаем със сигурност, че търгува с египетски антики. Виж дали можеш да се свържеш по телефона с Атина.
Раул се надигна от кушетката и поръча на хотелската централа да го свържат. След малко каза:
— Телефонистката обясни, че тази вечер линиите не били много натоварени и вероятно ще успее да ни свърже. За Египет това си е направо чудо.
— Добре — каза Ивон и затвори куфарчето. — Хамди е кореспондирал с всички по-големи музеи по света, но Маркулис сякаш е най-надеждната ни отправна точка. Единствената ни надежда е Ерика Барън.
— А аз силно се съмнявам, че изобщо ще може да ни помогне — каза Раул.
— Не е така. — Ивон запали цигара. — Тя е видяла двама от убийците.
— Възможно е, но едва ли ще може да ги разпознае.
— Това няма особено значение. Достатъчно е убийците да си мислят, че тя може да ги разпознае.
— Не те разбирам. — Раул смръщи вежди в недоумение.
— Възможно ли е да информираме подземния свят на Кайро, че Ерика Барън е била свидетел на убийството и може да разпознае извършителите?
— А! — каза Раул и лицето му се проясни. — Сега вече разбирам. Ще я използваме като примамка, за да провокираме убийците.
— Точно така. Невъзможно е полицията да предприеме нещо по отношение на Хамди. Отделът по антиките няма да се намеси, освен ако не научат за статуята, така че Ахмед Казан остава извън играта. Единствено той би могъл да ни попречи.
— Но има един сериозен проблем — каза Раул.
— За какво става въпрос? — попита Ивон и дръпна от цигарата.
— Цялото начинание е много опасно. Все едно подписваме смъртната присъда на мадмоазел Ерика Барън. Сигурен съм, че ще я убият.
— Не може ли някой да я пази? — Ивон си спомни тясната й талия, непринуденото държане, подкупващата й откровеност.
— Може, стига да намерим подходящ човек.
— Мислиш за Калифа?
— Да.
— Ще ни навлече куп неприятности.
— Да, но по-добър от него няма. Ако искаш да опазиш момичето и едновременно с това да хванеш убийците, трябва да използваш именно Калифа. Но истинският проблем е, че услугите му са скъпи. Много скъпи.
— Това не е проблем. Статуята ми е нужна и аз ще я получа. А тя е опорната точка, която ми трябва. Дори мисля, че на този етап нямам откъде другаде да започна. Прегледах цялата кореспонденция на Абдул Хамди. За лош късмет няма нищо във връзка с нелегалния пазар.
— Нима си мислил, че ще има нещо такова?
— Вярно, че беше наивно от моя страна, признавам. Но от това, което ми писа Хамди, допуснах, че е възможно. Но хайде да не говорим повече. Намери Калифа. Искам да поеме Ерика Барън от сутринта. Дори смятам самият аз да прекарам известно време с нея.
Раул учудено изгледа Ивон и се усмихна.
— Добре де — каза Ивон. — Познаваш ме достатъчно. Смятам, че в тази жена има нещо привлекателно.
Атина, 23:45
— Атина е толкова романтична — прошепна Дебора Греъм и се освободи от прегръдката на Стефанос.
Очите й проблясваха в сумрака. Магическата атмосфера и бутилката доместика, която стоеше празна на близката масичка, я бяха замаяли. Правата й руса коса се спускаше над раменете й и тя кокетно я прибра зад ушите си. Блузата й бе разкопчана и белотата на гърдите й се открояваше на силния й средиземноморски тен.
— Така е — каза Стефанос и едрата му длан погали гърдите й. — Затова реших да живея тук. Атина е градът на любовта.