— Търгувал ли си с Хамди?
— Това е съвсем личен въпрос, Ивон. Накъде биеш?
— Хамди беше убит днес.
— Много лошо — саркастично каза Стефанос. — Но какво общо има това с мен?
Дебора още се опитваше да измъкне джинсите си. Тя внимателно постави ръка на гърба му и с другата ги дръпна. Стефанос я усети, но не разбра какво иска. Той рязко се обърна и я перна с опакото на ръката си. Тя се прекатури от другата страна на леглото. С разтреперани ръце облече дрехите, които бе успяла да събере.
— Имаш ли представа кой е убил Хамди? — попита Ивон.
— Много хора желаеха смъртта на това копеле. Включително и аз — гневно каза Стефанос.
— Опитвал ли се е да те изнудва?
— Виж какво, Дьо Марго, изобщо не ми харесват всички тия въпроси. Мисълта ми е какво общо има всичко това с мен?
— Искам да ти продам малко информация. Знам нещо, което те интересува.
— Я да видим.
— Хамди имаше статуя на Сети I като тази в Хюстън.
Лицето на Стефанос се наля с кръв.
— Боже господи! — извика той и скочи на крака, абсолютно забравил, че е гол.
Дебора използва момента и си взе дънките. После се сви в другия край на леглото, плътно притисната към стената.
— Откъде е намерил статуя на Сети? — попита Стефанос.
— Нямам представа — каза Ивон.
— Това разчуло ли се е официално?
— Не. По случайност се озовах в магазина му непосредствено след убийството. Взех цялата кореспонденция на Хамди, включително и последното ти писмо.
— И какво смяташ да правиш?
— Засега нищо.
— Имаше ли нещо във връзка с нелегалната търговия? Да не би да се е опитвал да прави някакви грандиозни разкрития?
— Хм, значи все пак се е опитвал да те изнудва — спокойно изрече Ивон. — Не, нямаше грандиозни разкрития. Ти ли го уби, Стефанос?
— Дьо Марго, наистина ли вярваш, че ако съм го убил, ще ти кажа? Стъпи на земята.
— Хрумна ми да те питам. Всъщност ние имаме идеална следа. Убийството е било извършено пред очите на изключително надежден свидетел.
Стефанос се загледа към балкона. Умът му работеше на пълни обороти.
— Този ваш свидетел може ли да разпознае убийците?
— Без грешка. И освен това не е „той“, а една твърде надарена „тя“, и освен това по една случайност е експерт египтолог. Казва се Ерика Барън и е отседнала в „Хилтън“.
Стефанос прекъсна разговора и навъртя някакъв градски номер. Нервно потропваше по апарата, докато от другата страна вдигнат слушалката.
— Евангелос, стягай си багажа. Сутринта заминаваш за Кайро — и затвори, преди Евангелос да каже каквото и да било. — Мамка му! — изкрещя той и внезапно зърна Дебора. За момент се смути, беше забравил за нея. — Изчезвай оттука! — изкрещя той.
Тя бързо се втурна навън. Явно ненапразно преди да замине я бяха предупредили, че свободата в Гърция е свързана с много опасности.
Кайро, 24:00
Ерика излезе от задимения бар и премигна от ярката светлина във фоайето. Нощното посещение в правителствената сграда толкова я разстрои, че тя реши да изпие едно уиски, преди да си легне. Искаше й се да се отпусне, но в бара попадна на няколко американски архитекти, които просто отказваха да повярват, че желае да е сама. Тъй че си допи уискито и тръгна.
Застанала в края на фоайето, тя усети въздействието на алкохола и затова постоя няколко секунди, докато попремине първоначалното замайване. Но алкохолът далеч не я бе успокоил. Нещо повече, беше засилил безпокойството й, а настойчивите погледи на мъжете в бара я вбесяваха. Страхуваше се, че я следят. Бавно обходи с поглед огромното фоайе. От един от диваните някакъв европеец явно я наблюдаваше над очилата си. До витрината с накити стоеше брадат арабин, облечен в бухнала бяла роба и я фиксираше с черните си очи. От рецепцията й се усмихна огромен негър.
Ерика тръсна глава. Съзнаваше, че е безкрайно изтощена. Дори и в Бостън да се шляеше сама в полунощ, всички щяха да я зяпат. Дълбоко въздъхна и се отправи към асансьорите.
Когато доближи вратата на апартамента си, в главата й изплува ужасът, който изживя при вида на Ахмед. С разтуптяно сърце тя отвори вратата. Нерешително включи осветлението. Столът на Ахмед бе празен. После погледна в банята. Залости вратата и едва тогава забеляза пощенския плик в антрето.
Отвори го и прочете, че се е обадил мосю Ивон Жулиен дьо Марго и е поръчал тя да му звънне, независимо от часа. Под съобщението имаше надпис „Спешно“.