Кайро, 00:30
Ахмед наблюдаваше светлините, отразени в реката, докато колата му прекосяваше моста „26-ти юли“ в посока остров Гезира. Шофьорът му продължаваше да вдига шум с клаксона, но Ахмед вече не му правеше забележки. Шофьорите в Кайро бяха убедени, че умението да използваш клаксона е най-важната част от шофирането.
— Ще бъда готов в осем сутринта — каза той на Шари Исмаил Мохамед, когато излезе от колата пред дома си в квартала „Замалек“.
Шофьорът кимна, обърна колата и изчезна в нощта.
С бавни стъпки Ахмед влезе в празния си апартамент. Той предпочиташе малката си къща край Нил в родния си Луксор в Горен Египет и винаги, когато можеше, отиваше там. Но задълженията му като шеф на отдела по антиките го принуждаваха да стои в града много повече, отколкото му се искаше. Той по-добре от всички виждаше отрицателните последствия от невъобразимата бюрокрация в Египет. С цел да се насърчи образованието, на университетските възпитаници бе гарантирана правителствена работа. Вследствие на това много скоро служителите далеч надхвърлиха нужния щат. И ако не бяха субсидиите от Саудитска Арабия, цялата тази абсурдно разраснала се администрация щеше да се сгромоляса за едно денонощие.
Тези мисли потискаха Ахмед, който бе пожертвал всичко, за да се издигне до сегашния си пост. Бе си поставил за цел да контролира отдела по антиките и сега, когато беше постигнал това, се сблъска с напълно погрешната организация в отдела. И всичките му опити за реорганизация срещаха упорита съпротива.
Седна на дивана и измъкна няколко листа от куфарчето си. Прочете заглавията: „План за засилване на охраната на некрополиса на Луксор, включително Долината на царете“, „Подземни противоавиационни скривалища за съкровищата на Тутанкамон“. Отвори първия, защото той го интересуваше най-много. Наскоро бе привършил пълната реорганизация на охраната на некрополиса на Луксор. Това бе първата му цел след назначаването му на този пост.
Ахмед два пъти прочете първия абзац, преди да разбере, че умът му се рее другаде. В мислите му изплува изящно изваяното лице на Ерика Барън. Когато за пръв път я видя в стаята й, той се уплаши от красотата й. Първоначално мислеше да я извади от равновесие, преди да проведе разпита, но самият той за малко да загуби хладнокръвие. Имаше силна прилика, не във външния вид, а в общото излъчване между нея и една жена, в която той се бе влюбил по време на тригодишния си престой в Харвард. Това бе единствената истинска любов, която бе преживял и споменът за нея беше болезнен. Той знаеше, че никога повече няма да я види и тази мисъл го съсипваше. Самата раздяла много го промени. От тогава насам той избягваше да се среща с жени, за да може да изпълни целите, поставени от семейството му.
Ахмед облегна глава на стената и извика в паметта си образа на Памела Нелсън, момичето от Радклиф. Мъглата, забулила изминалите четиринадесет години, не му попречи да я види съвсем ясно. Спомни си бостънските неделни утрини и колко обичаше да я гледа как спи и да гали челото й, докато тя се събуди с усмивка.
Изправи се и отиде в кухнята. Зае се да прави чай, за да пропъди спомените, които Ерика тъй лесно събуди. Сякаш едва вчера бе заминал за Америка. Родителите му го бяха завели до летището. Затрупаха го със съвети и поръки, а изобщо не усетиха страховете, които го разкъсваха. Самата представа за Америка беше страхотно вълнуваща за едно момче от Горен Египет, но в Бостън се бе почувствал ужасно самотен, нищо повече. Докато не срещна Памела. Връзката с нея му даде толкова сила, че завърши „Харвард“ за три години.
Върна се в дневната и седна на твърдия като камък диван. Топлата течност успокои нервния му стомах. Внимателно размисли и разбра защо Ерика Барън му напомня Памела Нелсън. В Ерика бе усетил същата интелигентност и благородство на духа, с които Памела прикриваше чувствителната си душевност. И той се бе влюбил именно в това нейно тайнствено второ аз. Ахмед затвори очи и си спомни голото тяло на Памела. Беше напълно неподвижен. Единственият звук, който се чуваше в стаята, беше тиктакането на мраморния часовник върху бюфета.
Изведнъж отвори очи. Официалният портрет на Садат бързо изличи скъпите спомени и той въздъхна. После се засмя над слабостта си. Не беше характерно за него да се унася в такива спомени. Знаеше, че отговорностите, които носеше като шеф на отдела и като член на семейството си, не са съвместими с подобни сантиментални мисли. Бе се издигнал до сегашното си положение с цената на много борба и сега вече бе съвсем близо до върховната си цел.