— Видяхте ли кой ви бутна отзад? — Той говореше с лек британски акцент.
— Не. Стана толкова бързо…
— Жертвата е била застреляна. Не чухте ли изстрели?
— Не. Чух няколко звука, като че ли някой удря килим с тупалка, но не съм чула изстрели.
Лейтенант Искандер кимна и записа нещо в досието.
— И какво се случи после?
— Не можах да се измъкна изпод човека, който падна върху мен — каза тя и отново си спомни обзелия я ужас. — Мисля, че някой крещеше, обаче не съм много сигурна. Но ясно си спомням, че някой донесе свещи. Помогнаха ми да стана и някой каза, че човекът бил мъртъв.
— И това ли е всичко?
— После пристигна охраната, след тях и полицията.
— Погледнахте ли убития?
— Не много добре. Не мога да гледам такива неща.
— Виждала ли сте го преди?
— Не — каза Ерика.
Той се наведе, взе сака и го побутна към Ерика.
— Вижте дали нещо липсва.
Ерика провери чантата си. Фотоапарат, пътеводител, портмоне — всичко си беше на мястото. Провери парите и пътническите си чекове.
— Май нищо не е изчезнало.
— Значи не са ви ограбили.
— Не — каза тя.
— Имате образование на египтолог. Така ли е? — попита лейтенант Искандер.
— Да.
— Ще се изненадате ли, ако разберете, че убитият е работил в отдела по антиките?
Тя отклони поглед от студените очи на Искандер. Без да си дава сметка, тя така силно бе стискала ръцете си, че бяха изтръпнали. Въпреки че желаеше да отговаря на въпросите на Искандер бързо, колкото е възможно по-бързо, тя разбираше, че този въпрос е важен, много важен, може би най-важният от целия разпит. Спомни си Ахмед Казан. Той беше казал, че е шеф на отдела по антиките. Може би той беше в състояние да й помогне.
— Не знам как да ви отговоря — каза тя накрая. — Не съм изненадана, че човекът е работил в отдела по антиките. Можеше да е всякакъв. Казах ви, че не го познавах.
— Защо посетихте Серапеума?
Тя си спомни обвиненията, които й беше отправил Селим във фургона, и внимателно обмисли отговора си.
— Предложи ми екскурзоводът, когото бях наела.
Лейтенант Искандер отвори досието и отново записа нещо.
— Мога ли да ви попитам…? — плахо започна тя.
— Да, разбира се.
— Познавате ли Ахмед Казан?
— Разбира се. А вие познавате ли мистър Казан?
— Да, и много бих желала да говоря с него, ако е възможно.
Лейтенант Искандер вдигна слушалката. Докато набираше номера, не изпускаше Ерика от очи.
Кайро, 16:05
Имаше чувството, че тези коридори никога няма да свършат — безкрайно дълги и претъпкани с хора. Египтяни, облечени в какво ли не, с копринени костюми и парцаливи галабии, се редяха по опашки пред вратите или се изсипваха като лавини от кабинетите. Някои спяха по пода, така че Ерика и полицаят, който я съпровождаше, трябваше да ги прескачат. Въздухът бе натежал от тежката миризма на цигари, чесън и овча лой.
Най-сетне влязоха в преддверието на отдела по антиките и тя разпозна многобройните бюра и овехтелите пишещи машини от снощното си посещение. Беше пълно с чиновници, които се преструваха на заети. Тя почака малко и скоро я поканиха в кабинета. Климатичната инсталация работеше и тя облекчено въздъхна, усещайки хладния повей.
Ахмед стоеше зад бюрото и гледаше през прозореца. Между „Хилтън“ и недостроения хотел „Интерконтинентал“ се виждаше част от Нил. Когато Ерика се появи на прага, той се обърна.
Тя смяташе да излее проблемите си на един дъх и да го помоли да й помогне. Но нещо в изражението му я накара да замълчи. На лицето му бе изписана тъга. Очите му бяха замъглени, а косата — разрошена.
— Добре ли сте? — попита Ерика, искрено загрижена.
— Да — бавно каза Ахмед. Гласът му беше колеблив, потиснат. — Не съм и предполагал с какви натоварвания е свързано управлението на този отдел. — Той се отпусна в стола си и за момент затвори очи. После внезапно трепна: — Извинете ме — каза той. — Седнете, моля.
Ерика се подчини.
— Казаха ми какво се е случило в Серапеума, но искам да чуя всичко от вас самата.
Ерика започна от началото. Искаше да опише случая съвсем подробно и дори спомена човека, който я беше уплашил в музея.
Ахмед внимателно я слушаше. Не я прекъсна нито веднъж. Изчака я да свърши и едва тогава проговори: