— Оливър, много е глупаво от твоя страна да си въобразяваш, че парите, спечелени от петрола, могат да те предпазят.
3
Върнахме се във вилата. Лежах на леглото и наблюдавах Изабела, докато тя бързо сваляше дрехите си, като че ли й пречеха и искаше да се отърве от тях колкото е възможно по-скоро. Беше едновременно забавно и еротично. Харесвах начина, по който се опитваше да потисне своята женственост.
Протегнах се, взех един от чорапите, който беше хвърлила настрани, и й го подадох.
— Къде се запозна с представителя на властите, който ще ни придружи по време на гмуркането?
Тя застана пред тоалетката.
— На една лекция на Френското археологическо дружество.
— Той може да работи за кого ли не. Защо не искаш да работиш с истински, законен екип от археолози?
— И да ги оставя да откраднат под носа ми плодовете на десетгодишния ми труд, така ли? Амилия Линхърст и без това подозира, че търся астрариума. Според слуховете, които достигнаха до мен, тя знае, че вече съм близо до откритието. Ще направи всичко по силите си, за да се сдобие с него — отвърна Изабела мрачно, вече бе останала само по сутиен и бикини.
Амилия Линхърст, научният ръководител на Изабела от Оксфорд, беше загубила част от професионалната си репутация след една твърде противоречива публикация, посветена на тайнствена жрица на Изида, за която твърдеше, че е живяла през Тринайсетата династия, по времето на фараона Нектанебо II. Публикацията беше противоречива, защото съдържаше много малко доказателства, че жрицата наистина е съществувала. Въпреки това Изабела беше останала вярна на научната си ръководителка до непреодолимия разрив, настъпил между тях по време на втората година от следването й. Никога не ми каза за какво точно са се скарали.
— Ще спреш ли най-после да се тревожиш? — продължи Изабела нервно. — Братовчедът на Фахир, който е собственик на лодката, има приятел от бреговата охрана.
— Миличка, ако ви заловят, това ще означава затвор за Фахир и братовчед му и край на кариерата ти. — Опитвах се да й говоря много мило и внимателно, за да не предизвикам още един скандал.
— Няма да ни хванат. Няма да вадим от водата огромна статуя, а само един съвсем малък бронзов артефакт. Освен това твоята работа е много по-рискована от моята.
— Аз извършвам съвсем законни проучвания.
— Обаче изобщо не ти пука за рисковете, които поемаш.
Права беше, в момента наистина се държах като лицемер. Компанията, за която работех, непрекъснато ме изпращаше по места, които или представляваха опасни терени, или там имаше политически размирици. Но поне всичко беше законно уредено. Никак не ми се нравеше перспективата Изабела да попадне в неясния и често изменчив лабиринт на египетската бюрокрация. Това щеше да постави под съмнение бъдещето както на нейната, така и на моята кариера.
— Защо не го отложиш с няколко дни? — предложих аз. — Ще се опитам чрез „Гео Консалтънси“ да ти осигуря още хидролокатори…
— Виж, Оливър — прекъсна ме нервно Изабела, — няма смисъл да спорим по този въпрос. Лодката е уредена. Трябва да го направим утре. Нямаме повече време.
Фаталистичната нотка в гласа й ме стресна. Надигнах се от леглото и я изгледах внимателно, не можех да я разбера. След това в съзнанието ми изплува един спомен.
— Предсказанието има нещо общо с това, нали така? Изабела, много добре знаеш, че това са пълни глупости.
Бяхме водили този спор много пъти, още от времето на първата ни среща в Гоа5. Изабела току-що се бе срещнала с един мистик, който освен всичко друго беше начертал астрологичната й карта, която включваше не само датата на раждането й, но и датата на смъртта й. През годините тя все повече се убеждаваше в правотата на предсказанията, макар че аз упорито се опитвах да я убедя в противното. Никога не ми беше казала датата на смъртта си, но по държанието й съдех, че наближава.
Тя се отдръпна сърдито от мен.
— Нищо не разбираш, признай си. Толкова дълбоко вярваш в природните закони, че отказваш да приемеш, че могат да съществуват и други принципи, не толкова рационални, но също толкова общовалидни. Аз поне говоря честно за методите, които използвам.
Реших да не изпадам в положението да се защитавам. Мразя, когато Изабела се отдадеше на това, което наричах ирационален мистицизъм. Тя усети промяната в настроението ми и продължи да ме атакува: