— Хайде, стига, виждала съм как се държиш на нефтено находище. Стоиш бос на земята и душиш въздуха. Не разчиташ само на научните си познания, но просто не искаш да си го признаеш.
Изабела, вече съвсем гола, се хвърли на леглото до мен. Изведнъж осъзнах, че трепери. Ужасен от този факт, обвих тялото й с ръце.
— Какво има?
За момент настъпи мълчание.
— Утре е денят, в който Ахмос Хафре предрече, че ще умра.
— Няма да умреш — възразих сухо. — Всичко това са глупости и суеверия. Но гмуркането е наистина опасно, Изабела.
Тя ме изгледа продължително, очевидно разсъждаваше върху нещо.
— Не — отговори най-накрая, — това е последният ми шанс да открия астрариума. Ще се гмуркам утре.
— Въпреки всичко ще дойда с теб — казах рязко. — И няма да позволя да ти се случи нищо лошо.
Изабела се изтърколи върху мен, притисна слабото си тяло в моето и ме загледа сериозно в очите. Опитах се да се усмихна, но сериозното й изражение не се промени. Като че ли настойчивият й поглед се опитваше да премине през преградата на всички преструвки и закачки, които напоследък бяха излезли на преден план във връзката ни. Знаех, че нямам друг избор, освен да я подкрепя. Тя не вярваше в компромиса, нито емоционален, нито какъвто и да е друг. За нея това би означавало да се предаде на посредствеността. Тя се хвърляше безразсъдно от едно преживяване в друго. Тази нейна импулсивност беше една от причините, която в началото на връзката ни силно ме привлече към нея. Това нейно качество беше пълна противоположност на моя сдържан характер и до този момент успешно поддържахме равновесието между нас. Напоследък, колкото и да ми се искаше, не можех да я предпазя от самата нея.
— Какво има, мила? — попитах аз, разтревожен от втренчения й поглед.
Като че ли беше готова да ми отговори, но се поколеба и вместо това ме целуна. Дългата й коса падаше от двете страни на лицето й и го прикриваше като маска.
Винаги съм обичал Изабела. Не разбирах и не търсех причината за това. Може би различията между нас създаваха свободно пространство, в което можех да прогоня собствените си зли демони. Не мога да обясня как точно ставаше това, но се получаваше. Допирът на устните й, на пръстите й, ароматът на шията й, всичко това ме възбуждаше. Тя бе първата жена, с която разбрах истинската същност на думата „желание“, жажда за емоционално, а не само за физическо общуване. С нея се чувствах пълноценен, ние двамата живеехме в свой собствен свят.
Притиснах я до себе си и най-после тя се усмихна.
Час по-късно бях разбуден от Изабела, която се хвърляше из леглото. Разтърсих я и тя се събуди. Усещах как сърцето й бие до пръсване, а лицето й бе обляно в пот.
— Пак ли същият кошмар? — попитах аз.
— Да, само че не знам дали е кошмар или спомен. Този път беше по-ясен, по-конкретен…
Тя се запъна, загледа се в далечината, като че ли искаше да си спомни нещо. Изчаках, знаех, че за да прогони демоните, които я преследваха, трябва да сподели с мен.
— Имаше някаква платформа — започна тя — и група хора стояха върху нея. Бяха облечени много странно, приличаха на животни.
— Може би наистина са били животни? — попитах аз.
Тя махна с ръка.
— Не, всички бяха хора. Един от мъжете имаше глава на куче, може би по-скоро на чакал, който беше клекнал до голяма везна. Освен това имаше един висок човек с глава като на птица, на голяма птица. Той държеше перо, а друг един мъж, облечен в бяло, изглеждаше страшно уплашен. По дрехата му имаше кръв. Един друг, с глава на сокол, го държеше, стояха пред някакъв трон. На трона седеше някой, може би беше бог Озирис…
— Да не би да е някакъв ритуал?
За момент тя замълча, после стисна силно ръката ми.
— Невероятно! Точно така е. Изведнъж, след всичките тези години, ми стана ясно, че това е церемонията по претеглянето на сърцето, Оливър. Показвала съм ти картини, не си ли спомняш?
Древните египтяни вярвали, че след смъртта на човек бог Озирис претегля сърцето му. В зависимост от чистотата на сърцето си умрелият бил допускан да премине в задгробния живот или не. Мисълта за отказ на задгробен живот ужасявала древните. Споменаването на този ритуал ме разтревожи, отчасти поради абсолютната му нелепост, отчасти защото ми напомни опитите на майка ми да ми втълпи понятието за грях.
— Но защо непрекъснато ми се появява този сън? — попита Изабела още по-разтревожено.