— Убиха го само няколко дни след като беше направена тази снимка — каза тя и прибра снимката в шкафа.
— Съжалявам.
— Обичай, докато можеш. „Нищо в живота не е сигурно, освен това, че нищо в живота не е сигурно.“ Стара арабска поговорка.
Шейхът се върна, носеше нещо, увито в тънък плат. Седна на килима, разви плата и се оказа, че вътре има два пистолета, които побутна към Амилия. Тя взе единия. Аз се протегнах към другия, но тя ме спря.
— Не трябва да бъдеш въоръжен.
— Но може да стане опасно, нали така? — настоях аз, без да отдръпвам ръката си от пистолета.
— За бога, престани да се тревожиш толкова. Аз съм отличен стрелец.
Тя пъхна единия пистолет в колана си и върна другия на шейха.
Той се подсмихна и сложи ръката си върху рамото ми.
— Вярвай ми приятелю, наистина е отличен стрелец.
Това бяха първите думи, които изрече на английски, откакто бяхме пристигнали.
Стояхме в подножието на белите руини на Храма на оракула и наблюдавахме долината, покрита със зелените финикови палми, които се полюшваха в краката ни като водорасли. Въпреки тревогата ми не можех да не призная, че мястото наистина беше красиво. Сива или Сехтам, оазисът с финикови палми и маслинови дръвчета изглеждаше точно такъв, какъвто е бил още от библейски времена. Потреперих и се огледах наоколо, надявах се, че никой не ни е проследил.
Амилия беше с панталони в цвят каки, риза и с кърпа на главата. Махна с ръка, за да отпъди мухите, и посочи към водите на Биркет Сива:
— Виж оазиса така, както са го виждали и боговете…
Още докато летяхме от Александрия ми направи впечатление, че местността е забележителна. Малкият самолет, с който пътувахме, беше завил навътре към сушата и бе поел на югозапад през падината Катара, след това бяхме прелетели над изумрудения оазис Кара, преди да пристигнем в Сива. Огромното солено езеро Биркет Сива проблясваше на слънчевата светлина, засенчено само от планините, приличащи на женски гърди, които оформяха драматичния пейзаж на Западната пустиня — Великото пясъчно море, което се простираше като грамадна бяла пелена, насечена от керванските пътеки, или както тук ги наричаха Мастаби.
— От тук започва пътешествието ни — каза Амилия и посочи към храма.
Неговата външна стена, която много приличаше на укрепление, се издигаше над нас. Тук-там в стената имаше по някой квадратен прозорец.
— По времето на Александър Велики оракулът в Сива е бил един от шестте най-известни оракули в древния свят. Това е било първото място, което Александър е посетил, след като стъпил на египетска земя. Дошъл е тук, за да получи благословията му като син на Амон и син на Нектанебо II, с други думи, като син на Бога. По онова време много амбициозни мъже са постъпвали по този начин. Този храм е първият ключ към загадката. Според картата на астрариума оттук започва пътешествието на фараона към задгробния свят.
Тя извади един лист от раницата си и го постави върху парче паднала мазилка.
— Тук е древният град Агхурми, а това е езерото Зейтан, което в древността е имало малко по-различна форма. Ето тук, от другата страна са планините — Гебел ал-Дакрур, Гебел ал-Маута и планините близнаци Гебел Хамра и Гебел Байдай. Нас ни интересува ето тази. — Амилия посочи към йероглифа на Анубис — богът чакал, пазител на пустинните гробници. — Гебел ал-Маута, планината на мъртвите. Но първо трябва да отидем в храма на Амун Ре, построен от самия Нектанебо II. За съжаление от него е останала само една стена, след като през 1896 година някакъв отомански генерал го взривил, за да използва камъните за строежа на къщата си. Но йероглифите, които ни трябват, все още са тук. Астрариумът на сигурно място ли е?
Кимнах и посочих раницата на гърба си. Вече бе започнало да се здрачава и тревогата ми нарастваше все повече. Колкото и да е странно, в мен се бе зародило и още едно чувство — увереност, че най-после има план. Той можеше и да не проработи, но все пак беше някакъв план за действие.
— Не трябва да позволяваш на никого и на нищо да ти отнеме астрариума. Разбра ли ме, Оливър? Независимо от това, което ще видиш или което си мислиш, че виждаш.
Огледах внимателно платото с разлюлените финикови палми и след това насочих погледа си по-нататък, към мястото, където започваха дюните. Единствените хора, които видях, бяха няколко берберски момчета, които беряха фурми. Още по-нататък, през огромното пясъчно море, като черна змия се извиваше бедуински керван, отправил се към средновековния град Шали. Ако Мосри и Хю Уолингтън ни бяха последвали, то те се бяха скрили много добре.