Амилия погледна часовника си, след това заслони очите си с ръка и хвърли поглед към слънцето. Яркочервеният диск бе започнал да се спуска към върховете на палмите.
— Има още двайсет минути до началото на пътешествието ни. Да се приготвим.
Загледах се в хоризонта. Дали това нямаше да бъде последната ми нощ? Дюните бяха започнали да хвърлят големи закръглени сенки, които с падането на нощта започваха да изглеждат все по-зловещи. Изведнъж над главите ни се разнесе странен птичи писък, който проехтя над цялата долина. Загледах се в смрачаващото се виолетово небе. Не успях да видя нищо. И въпреки това имах неприятното, но вече добре познато усещане, че някой ни наблюдава — не само скритите ни врагове, но и самите планини.
Последвах Амилия към купчината пръст и чакъл в основата на храма. Сградата, учудващо малка, се намираше на върха на хълма. Очевидно бе изградена там, за да впечатлява тълпата, застанала в ниското, наблюдавайки жреците, провеждащи церемониите пред входа на храма. Шоу, пълно с измами, чиято цел е била да вдъхва страхопочитание. Опитах се да разсъждавам разумно и да си внуша, че това, което предстои да преживея, е нещо подобно. Щях да се сблъскам с призраците на собственото си подсъзнание. Нищо лошо не могат да ти направят, казвах си аз, но в съзнанието ми изплуваха спомени за ужаса, който бях преживял, виждайки картините на ада, нарисувани в ученическата ми Библия. Погледнах широкия гръб на Амилия, която вървеше пред мен. Сивата й коса ми заприлича на косата на майка ми и това ми подейства успокояващо. Тя щеше да бъде моята здрава връзка с реалността.
Амилия спря за момент, за да си поеме въздух.
— Знаеш ли, че повечето богомолци всъщност никога не са влизали в храма? Представяш ли си как са се чувствали военачалниците, които са идвали тук, за да получат благословия? Катерили са се нагоре сами, прашни, изморени, потънали в пот в церемониалните си доспехи, вече унизени от самото изкачване, и е трябвало да се изправят пред някой малоумен гадател, от чиято благословия е зависело цялото им бъдеще. Аз самата дойдох тук през април 1943 година заедно със съпруга си, за да се помоля на боговете за победа — каза тя и се усмихна иронично. — Предполагам, че откликнаха на молитвата ми, но за това трябваше да заплатя прекалено скъпо.
Класическият портик на храма с колоните от двете му страни бе започнал да се руши под въздействието на вятъра и пясъка. Бяха запазени само няколко ниши, в които навремето сигурно са били наредени статуи. Вътре имаше поредица от малки стаи, построени така, че чрез играта на светлината и сенките да създават мистериозна атмосфера. Това ми напомни картините на Де Кирико и аз едва ли не очаквах Изабела или някоя гръцка богиня да се появи от някое тайнствено помещение.
Амилия клекна до входа и извади от раницата си шишенце, чаша и малък кафяв плик. Отвори шишенцето, напълни чашата с нещо, което ми заприлича на вино, и след това изсипа в нея синкавия прах, който се намираше в плика.
— Това е за теб. Тази церемониална чаша ще ти помогне да погледнеш през очите на бога — заяви тя и ми я подаде. — Ти си щастливец.
Изгледах съдържанието на чашата подозрително, бях станал много предпазлив след последните ми преживявания в катакомбите.
— Изпий това, Оливър. Нямаш избор, трябва да отвориш сетивата си, за да можеш да възприемеш всичко по по-различен начин.
— Нямам намерение още веднъж да се подлагам на подобно нещо. Ами ако бъдем нападнати?
— Аз ще те пазя.
Изгледах я внимателно. Въпреки че беше въоръжена и въпреки някогашната й военна подготовка, ми беше трудно да си представя, че може да се справи със закоравели престъпници.
— На моя страна е елементът изненада, Оливър, а освен това познавам местността много по-добре от Мосри и Уолингтън.
Поклатих глава.
— Миналия път имах късмет и оцелях. Не мислиш ли, че е прекалено опасно?
— Слушай какво, мислиш ли, че Фахир и всички, които работят за Садат, биха ни оставили да се справим с това сами, ако не бяха убедени, че мога да те защитя? Трябва да можеш да видиш онова, което жреците са виждали, да разпознаеш символите, когато се появят пред очите ти. Моля те… вече е прекалено късно да се откажеш.
Амилия бутна чашата под носа ми, усетих острата миризма на червено вино, примесена с аромата на цветя.