— Това е червено вино, подправено със смес от мандрагора и син лотос. Сигурно си ги виждал изрисувани по стените на гробниците. Египетските жреци са пиели такава смес, за да изострят сетивата си. И ти трябва да я изпиеш.
Аз стоях нерешително.
Амилия изведнъж се ядоса и се изправи на крака.
— Добре тогава, тръгвам си, а ти реши какво ще правиш от тук нататък. Можеш да рискуваш живота си, като си мислиш, че всичко това е някакво безвкусно представление, което се разиграва за твое удоволствие. Или можеш поне веднъж в живота си да се посветиш изцяло на някоя кауза!
Тя ме изгледа ядосано и си тръгна. Вдигнах поглед към слънцето, сърцето ми блъскаше като лудо. Знаех, че трябва да изпия сместа. Амилия се отдалечаваше с решителна стъпка.
— Чакай! — изкрещях аз и се затичах към нея, препъвайки се по пясъка.
Тя все още държеше чашата в ръката си. Подаде ми я и аз изпих горчивата течност в нея.
46
Докато с Амилия седяхме облегнати на каменната стена, все още топла от слънцето, усетих как съзнанието ми започна да се прояснява. Спомените ми изчезнаха, сякаш всичко беше покрито с бяло платно. Усещах събитията от настоящия момент много по-осезателно от когато и да било. Частиците, от които бяха изградени камъните, ми се струваха много по-големи, небето бе станало наситено виолетово, а героичните усилия, с които една малка мравка влачеше някакво зрънце по каменната стена до коляното ми, ми се сториха направо невероятни, сякаш бяха алегория на моята собствена борба за оцеляване.
Нещо пред мен се раздвижи. Вдигнах глава. През отвора в стената съзрях силуета на един овен, застанал гордо върху голям камък малко встрани от храма. Последните слънчеви лъчи обагряха руното му в златно, а огромните му извити рога и брадата му показваха, че това е водачът на стадото.
— Великият бог Амун Ре е тук — прошепна Амилия.
— Ти виждаш ли животното? Истинско ли е?
— Какво значи истински, Оливър? — отвърна тя с усмивка.
Животното се приближи към нас. Сега можех да видя вертикално разположените му зеници и златнозелените му ириси. То се загледа право към нас, след това наклони глава по посока на пустинята и направи стъпка назад.
— Трябва да го последваш.
Тонът на Амилия ми даде да разбера, че нямам никакъв избор. Животното се обърна, прекоси развалините и се отправи към останките на храма на Амун Ре. Последвах го, отказал се вече да анализирам собствените си действия.
Докато се изкачвахме, храмът пред мен започна да се очертава по-ясно. Видях няколко паднали колони и една все още изправена стена, в единия край на която се виждаха съвременни тухли. Овенът спря пред поредица йероглифи, изписани върху вътрешната страна на стената. Амилия направи усилие да ме последва и застана на около метър встрани от овена. Стоях като прикован от погледа на животното. Той бе проницателно интелигентен, в него нямаше нито злоба, нито доброжелателство.
— Какво да правим сега? — усетих се, че шепна като в черква.
— Коленичи — каза Амилия и тя самата се отпусна на колене на земята.
Последвах я доста смутено. Овенът се скри зад стената и се спусна по хълма също толкова безшумно, колкото безшумно се бе и появил.
Амилия ми посочи знаците, издълбани в червеникавия пясъчник.
— На най-горния ред са изобразени най-висшите божества.
Видях образите на боговете. В центъра, обграден от други богове, в профил бе изобразена фигура с протегнати напред ръце, която носеше върху главата си рога на овен.
— Централната фигура е на самия Амун Ре — обясни Амилия. — От едната му страна е застанала Изида, от другата Нефтида, а до тях са Хор и Озирис. Концентрирай вниманието си върху Амун Ре, той е ключовата фигура.
Слънчевите лъчи образуваха идеален полукръг над стената, точно над изображението на бога. Светлината ставаше все по-силна и по-силна, докато фигурата бе обградена от пурпурен ореол. Стори ми се, че стана триизмерна и сякаш увисна във въздуха пред мен. В този момент се почувствах безкрайно щастлив и непобедим.
След това пред диска на слънцето премина една сянка. Беше птица, сокол. Той кацна на стената, изви глава нагоре и издаде пронизителен писък.
— Навлизаме във втория час. — Гласът на Амилия сякаш ехтеше. — Хор е при нас. Ще ви отведе във водите на Озирис.
Този път не се усъмних в думите й.