Тя ме сграбчи за ръката и заедно заслизахме по каменистия склон от другата страна на храма, следвайки сокола, който се спусна към върховете на палмите, растящи по брега на едно езеро. Стигнахме до гъсталака от палми и започнахме да си проправяме път напред, препъвайки се в падналите по земята мъртви листа и изгнили фурми. Най-накрая видяхме отново небето и достигнахме покрития със сол бряг на езерото. Соколът се стрелна над главите ни като черна стрела и продължи да ни води напред. Ботушите ми потъваха в мочурливата почва и скоро целите се покриха с водораслите, които се носеха в плитките води.
Чух силен шум зад гърба си и се обърнах.
— Следва ли ни някой? — прошепнах на Амилия.
Застанахме неподвижни и наблюдавахме какво ще се случи. В далечината се забелязаха лъчите на две фенерчета, които по пътя си осветяваха стволовете на палмите и ниските храсти. Стори ми се, че лъчите на фенерчетата се отразяват в проблясващите очи на стотици животни, спотаили се в гъсталака. Усетих, че от страх започна да ме облива пот, когато вятърът донесе до нас говора на двама мъже. Бях убеден, че разпознах гласа на Уолингтън и не можех да се отърва от мисълта, че ни преследва и вече е съвсем близко.
— Да вървим колкото може по-бързо и безшумно — нареди ми Амилия тихо, хвана ме за ръката и бързо ме поведе към лодката, вързана за един пън на брега на езерото.
Беше традиционна фелука, направена от тръстика. Платното й висеше на единствената мачта, а в единия й край върху пръчка бе закачен газен фенер. Соколът размаха крила и кацна отстрани на лодката, изви глава на една страна и ни изчака.
Както винаги в пустинята, нощта падна съвсем бързо. Само далечните светлини на средновековния град Шали — малки разпръснати точици от все още обитаваните сгради — светеха на хоризонта. Качих се на лодката след Амилия. Тя хвърли въжето, направи го колкото е възможно по-тихо, но аз вдигнах ужасен шум, докато се качвах в лодката. Не виждах никого, но това не означаваше, че враговете ни не бяха там. Докоснах ремъците, които здраво придържаха раницата с астрариума на гърба ми. Осъзнавах настъпилата промяна в сетивата ми. Във въображението си виждах сенките на фантастични създания, острият ми слух не можеше да разграничи какво се случваше близо до мен и какво надалече. Над нас ясно се виждаше луната във фаза три четвърти. Имах чувството, че протяга хиляди блестящи ръце към мен и ме вика при себе си.
Амилия проследи погледа ми.
— Древните египтяни вярвали, че душите на мъртвите спират да си починат на луната по пътя си към небето — каза ми тя шепнешком.
Седнах колкото е възможно по-ниско в лодката, осъзнавах, че силуетите ни могат много ясно да се видят откъм брега.
Амилия избута лодката, соколът излетя и ние се понесохме по блестящите води далече от брега. Хвърлих тревожен поглед към нея. Имах чувството, че е станала по-висока, а лицето й блестеше. Тя вдигна платното и заяви:
— Сега навлизаме във водите на Озирис.
Платното се изду и заприлича на бялото крило на ибиса. Лодката проскърца и набра скорост, носът й започна да пори водите и се понесе към голямото светло петно, което луната хвърляше върху набраздената повърхност.
Огледах осветеното от луната езеро. Шумът от плясъка на водата в корпуса на лодката ставаше все по-силен, докато накрая се чу грохотът от огромни вълни, които се разбиваха в скали. Въпреки този шум не виждах нищо, освен леко набраздената водна повърхност на езерото. Усещанията ми за материалния свят около мен бяха започнали да се размиват. Имах чувството, че тук не важеха законите на физиката и молекулната структура на всички познати ми обекти се беше променила. Приведох се още по-ниско в лодката и се помъчих да намеря баланса между зрителните и слуховите си възприятия. Постепенно грохотът на вълните започна да отшумява. „Можеш да контролираш това — повтарях си аз, — можеш да контролираш демоните.“ Постоянно си напомнях, че правя това заради Изабела и заради Египет, такъв какъвто и двамата го обичахме. Щях да довърша пътешествието, което тя бе започнала, дори това да означаваше да жертвам живота си. Осъзнах с цялото си същество възможността тази мисъл да се окаже вярна.
Точно в момента, в който се поздравих, че отново съм възвърнал контрол върху сетивата си, видях нещо белезникаво, което се появи на повърхността на водата и след това отново изчезна. Чух съвсем ясно как нещо се удари в дървения корпус на фелуката. Погледнах зад борда й и видях един труп — дълги бели крака, венерин хълм, малки гърди, едва показващи се на повърхността, дълга коса, закрила лицето. Веднага я познах, това беше Изабела. Течението отмести косата от лицето й и тя отвори очи и се вгледа в мен.