Скочих на крака и извиках името й. Този път бях твърдо решил да я спася, да я изтръгна от смъртта. Този път съвместният ни живот щеше да протече така, както го бяхме планирали — щяхме дълго да живеем заедно, да имаме деца и да остареем един до друг. Този път тя нямаше да умре. Лодката опасно се наклони, когато се протегнах към нея и се опитах да хвана крака й.
— Тук съм, Изабела! — изкрещях аз.
Амилия ме дръпна назад.
— Тихо! Това не е истинската Изабела, Оливър!
Опитах се да я отблъсна, сълзите се стичаха по лицето ми, исках да прегърна тялото на жена си и да го стопля. Наведох се над водата, тя беше още там, бялата й кожа проблясваше като корема на мъртва риба. Отвори устни и прошепна:
— Помогни ми!
С мъка потиснах инстинкта, който ми казваше да се гмурна във водата. Затворих очи. Когато ги отворих отново, видях, че водата около бялото тяло на Изабела ври и кипи, а на повърхността се виждаха люспите на крокодилска опашка.
— Това не се случва наистина — едва промълвих аз, паниката ме караше да се задушавам.
По челото ми изби пот, за момент си помислих, че ще припадна. Повтарях си като мантра тези думи, докато вятърът носеше фелуката през езерото към далечния бряг.
Вече бяхме почти в центъра на огромното светло петно, което луната хвърляше върху водната повърхност. Имах чувството, че цялата планета вибрира и издава звук, подобен на жуженето на хиляди цикади. Ако някой ни преследваше, просто нямаше начин да не ни забележи в този момент. Тогава видях мъглата, която се носеше над водата като блестящ мираж. Завъртя се като миниатюрно торнадо, което започна да добива някаква форма над водата, сякаш самата лунна светлина се превръщаше в нещо. Вятърът ни закара право в гъстата мъгла и изведнъж усетих около себе си милиони движещи се крилца, насекоми, които се блъскаха в лицето ми, в косата ми, навлизаха в ноздрите ми и ме задушаваха. Това бяха нощни пеперуди, големи бели създания, които се въртяха и образуваха огромен облак. Целият въздух се изпълни с мек, задушаващ прашец, а аз отчаяно се опитвах да отблъсна от себе си кадифените им телца и да отворя пред себе си пространство, за да мога да дишам. Имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат. Тогава Амилия хвана ръцете ми и ги притисна здраво от двете ми страни.
— Успокой се! — каза тя и самата дума сякаш се стовари върху мен, също като белия прашец на нощните пеперуди, който полепваше по езика ми, по вътрешността на ноздрите ми и гореше по клепачите ми.
Стояхме така в странна прегръдка. Амилия беше зад мен, обвила с крака бедрата ми, стискаше здраво ръцете ми, а астрариумът беше между нас. В това време фелуката се носеше сред хаотично движещите се насекоми, които като че ли бяха смаяни от ситуацията, в която се бяха озовали.
Съзрях брега, към който се приближавахме, а в това време крилата на насекомите около нас се промениха и станаха по-твърди, блестящи и с по-тъмни окраски. Фокусирах погледа си върху създанията, които се носеха точно пред лицето ми. Тежките им телца трудно се справяха със земното притегляне, приличаха много на бръмбари. Изведнъж осъзнах, че това са скарабеи, една от формите, в които се появяваше богът Ра, символизираща възраждането.
Облакът изтъня, превърна се в стълб и се понесе към брега. Лодката го последва и скоро дървеното й дъно започна да стърже в солените кристали по плиткия бряг на езерото.
Пред нас се простираха пясъчни дюни, а в далечината се виждаха планинските вериги, които приличаха на великан, легнал да си почине. Времето минаваше и напрежението в мрака растеше, докато Амилия не наруши тишината. Гласът й прозвуча като камбана.
— Навлизаме в пясъчния свят на Сокар.
Не можех да повярвам, че времето е минало толкова бързо, предполагам, че това се дължеше на замъглените ми възприятия от наркотика. Точно в този момент чухме шума на моторница, която се приближаваше към нас.
— Бързо! — прошепна Амилия.
Хвана ме за ръката и ми помогна да сляза от лодката.
Стъпих на сушата, повърхността беше неравна от втвърдената сол и преплетената растителност. Единствената светлина идваше от луната и от блестящите крила на скарабеите, които летяха на зигзаг като черно-лилава змия и навлизаха в смълчаната пустиня.
Амилия ме дръпна, скрихме се зад някакви храсти и оттам започнахме да наблюдаваме лодката, която се движеше през езерото.