Вдигнах внимателно глава и хвърлих поглед през рамо. Само на няколко метра встрани от мен издигащият се нагоре нефтен стълб се беше запалил и приличаше на пламтяща колона.
— Има пробив! — изкрещях аз, страхувайки се, че пламъците ще се разпространят и ще достигнат до нашия кладенец.
Хората от екипа ми вече се спускаха надолу като обезумели, блъскайки се един в друг. Близо до мен един войник, изпаднал в паника, тичаше към огнения ад, като съвсем безсмислено стреляше с автомата си във въздуха.
— Качвай се! Качвай се! — крещеше шофьорът към мен.
Спуснах се към джипа, бягайки с всички сили, за да спася живота си.
Пътувахме мълчаливо към лагера, покрай пътя се издигаха огромни кълба дим. Мустафа бе вперил поглед в задния прозорец на колата и наблюдаваше пламтящия нефтен кладенец, приличащ на огнена кула, която все повече се отдалечаваше от нас.
Той беше следвал в Будапеща и говореше чудесен английски, с акцент като на ученик от частно училище. Но това, което най-силно ме бе впечатлило в него, бе способността му методично да анализира данните, както и приятелското му държане към работниците, нещо изключително важно в тези сложни политически времена. Това беше третият проект, по който го бях наел да работи за мен. Разбирахме се отлично, защото се познавахме добре и знаехме какви са възможностите на всеки от нас, а това беше извънредно важно при работа на открито, където често е толкова шумно, че е изключително трудно да чуеш какво ти казва другият.
— Толкова месеци изчислявахме, а сега всичко отиде на вятъра. — Думите на Мустафа прозвучаха мрачно.
— Хайде, стига, поне новият кладенец не гори. Компанията ще изпрати хора да загасят огъня и след няколко седмици ще продължим със сондирането.
— Няколко седмици означават много пари за страната ми.
След като през 1956 година президентът Насър национализира египетската петролна индустрия, по негово настояване италианците, французите и гърците, които до този момент бяха работили по нефтените находища, бяха заменени от местни хора. Но когато през 1977 година Насър неочаквано почина от инфаркт, неговият наследник Ануар Ел Садат отново започна да води политика на отворени врати. Компанията, за която работех, „Гео Консалтънси“, беше част от тази политика. Бях извикан тук от „Александрия Ойл Къмпъни“ да преценя дали трябва да се правят сондажи на юг от съществуващото нефтено поле и да се разработи по-дълбоко новото, но още непроучено находище. Пейзажът около мен се бе превърнал в моя втора природа и изпадах в трескаво вълнение, когато попаднех на място като това. Можех да разчитам знаците по терена така както слепите четат Брайловата азбука. Наричаха ме „Ясновидеца“, имах репутацията на най-добрия геофизик в областта на петролната индустрия и бях известен със способността си да откривам нефтени залежи. Прякорът ми ме караше да се чувствам малко неудобно, сякаш от мен се очакваше да притежавам някаква мистична дарба. В действителност правех изключително прецизни научни изследвания, но едновременно с това бях готов да поема и известни рискове, от които другите се бояха.
След шестмесечна работа с помощта на Мустафа най-после убедихме останалите, че това нефтено находище си заслужава да бъде разработено.
Експлозията все още кънтеше в ушите ми, но поне сърдечният ми ритъм бе започнал да се нормализира. Обърнах поглед към хоризонта, падналият здрач бе превърнал морето в тъмна мастиленосиня маса, по която от време на време проблясваха вълни. Небето бе станало тъмнооранжево, на хоризонта се извисяваха силуетите на крайбрежните сондажни кули, които изглеждаха странно огромни, като острови на индустрията и техниката. Тази гледка винаги предизвикваше вълнение в мен. Доближих пръсти до носа си, те миришеха на дим и изгорял нефт. Пробивът бе предизвикал няколко образа в съзнанието ми. На първо място — този на Изабела. Скарахме се при последната ни среща и от тогава не си бяхме говорили. Когато се хвърлих на пясъка, за да се спася от бушуващите пламъци, изведнъж ми мина през ума, че никога няма да имаме възможността да се сдобрим. Мисълта, че няма да я видя повече, ме съкруши.
Геолозите, които разработват нефтени находища, прекарват много време сами, докато на място анализират сеизмичните данни и проучват пробите от сондажите. Човек постепенно се научава да живее сам, шумът на собствената му кръв изпълва главата му и в един момент осъзнава, че е оглушал за останалите хора около него. Но след петгодишен брак аз и Изабела се бяхме превърнали в едно неделимо цяло. И двамата принадлежахме към една и съща порода, и двамата бяхме силно привлечени от начина, по който историята бе оставила своите следи в земята, от отпечатъците от предишните цивилизации.