Лодката спря на брега и аз едва успях да различа лицата на мъжете, седнали до мотора. Единият беше арабин, а другият ми приличаше на европеец. Дали това не бяха Уолингтън и Мосри? Не можех да видя добре чертите на лицата им.
— Чакай тук! — прошепна Амилия.
Приведена и с фенера в ръка тя се затича към лодката като се прикриваше зад храстите. Изпукването на един настъпен клон накара единият от мъжете да погледне към нас. Стомахът ми се сви. Амилия постави ръце около устата си и издаде звук, който напълно наподобяваше вика на тръстиковия блатар. Видях как пред очите ми жената на средна възраст се превърна в истински партизанин и тогава разбрах, че не е забравила как се води битка в пустинни условия. Мъжът отмести погледа си, слезе от лодката и я издърпа на покрития със сол бряг.
Наблюдавах Амилия пред себе си, тя поднесе запалка към фитила на фенера. След секунда той се обля в светлина. Безшумно и съвсем точно тя го хвърли в моторницата. Той се разби в дървената й част, газта се разля и избухна в пламъци, които бързо обхванаха лодката. На светлината на тези пламъци разпознах Хю Уолингтън.
Двамата мъже се развикаха и скочиха в езерото. Амилия дотича обратно при мен. Резервоарът с горивото на лодката избухна и около нас се посипаха дървени отломки.
— Бягай! — изкрещя ми Амилия.
47
Изкачихме се на бегом по брега и навлязохме в трънливи храсталаци, в които изподрахме ръцете и краката си. Амилия ме тласкаше напред, а куршумите свистяха над главите ни. Имах чувството, че доста време си пробивахме път през гъсталака, докато най-после попаднахме на една пътека. Амилия посочи нещо над нас. На фона на тъмното небе се виждаше колоната от блестящи скарабеи. Тръгнахме след тях. Изкачвахме се все по-високо и по-високо, като притискахме телата си до скалите, за да не ни забележат преследвачите. Най-накрая стигнахме до обляно от лунната светлина плато, оградено отвсякъде от огромни канари, приличащи на фигури за шах, разпилени от някой невнимателен великан. Скарабеите се извиха за момент над главите ни и след това изчезнаха в нощното небе.
В центъра на поляната стоеше огромна антилопа, извитите й рога пробождаха луната, паднала ниско над хоризонта. На гърба й бе кацнал един сокол.
— Това са Сет, приел образа на антилопа, и Хор — промълви Амилия със страхопочитание.
Гласът й ми прозвуча доста странно и когато се обърнах към нея, направо не можах да я позная. Беше висока повече от метър и осемдесет, кожата й бе станала медна на цвят, а сивата й коса беше гъста и черна и стигаше до раменете й. На главата си носеше украшение от рога на крава, между които имаше златен диск. Отстъпих уплашен назад. Беше се превърнала в богинята Изида. След миг тя отново се появи в познатия ми образ, после пак се превърна в богинята. Очевидно халюцинирах, защото тя непрекъснато сменяше образа си пред очите ми. Хвана ме за ръката и ме задържа точно преди да падна. Бях замаян и напълно дезориентиран.
— Стой при мен, Оливър. Опитай се да се задържиш в реалността.
Чухме преследвачите ни, които преминаваха през храсталака зад гърба ни. Антилопата наведе глава, удари с копито земята и след това се понесе нагоре по планинския склон. Соколът я последва.
— Хайде!
Амилия незабавно тръгна след антилопата и започна да се катери по скалистия склон. Последвах я слепешката. Изкачвахме се все по-нависоко, а дланите на ръцете ми се разраниха от острите камъни за които се залавях. Всяко ново плато до което достигахме засилваше у мен усещането за безкрайност, сякаш се намирах в огромния открит космос, и докато се катерех се мъчех да се снишавам все по-близо до земята, за да не пропадна в тъмната бездна. Когато се опитах да се изкача на поредната канара кракът ми се подхлъзна и зад мен се понесе цяла лавина от пясък. Замръзнах от ужас, държах се отчаяно с две ръце за камъка над мен и стоях така, увиснал във въздуха.
— Набери се и се изкачи, трябва да го направиш!
Амилия се появи на канарата и ми протегна ръка. Чувствах се напълно изтощен и започнах да изпадам в паника. Опитах се да се набера на мускули и да се изкача, но не успях. Докато висях над бездната, направих огромната грешка да погледна през рамо. Далече надолу, в подножието на планината, видях лунната светлина, която се отразяваше от керемидените покриви и кирпичените стени на Шали, и осъзнах, че сме се изкачили много по-нависоко, отколкото можех да си представя. Зави ми се свят и за малко да се изпусна от скалата. Затворих очи и започнах да се моля.