Възрастният мъж се сниши и замръзна на мястото си, само бялото на очите му се виждаше в покритото му с прах лице. Започна да се моли и се протегна да прегърне краката ми, но звуците, които излизаха от устата му, не бяха човешки, приличаха по-скоро на ръмженето на някое животно.
Въпреки това не можех да натисна спусъка.
— Стреляй! — заповяда ми Амилия.
Вместо това отклоних пистолета надолу, ръката ми трепереше. Създанието се хвърли към мен, ръцете му се превърнаха в нокти на влечуго, кожата му потъмня и се покри с люспи. Ударих го с пистолета по главата и то падна на земята. След това бързо се извърнах, очаквайки нова атака откъм гърба си.
Нищо подобно не се случи, чувах само напевите, които Амилия повтаряше. Предположих, че това са заклинания от „Книгата на мъртвите“. Краката на животното се сбръчкаха и докато то се търкаляше и гърчеше по земята, лицето му се промени и се появи муцуната на хипопотам. След това челюстта му се разтегна, стана червена и огромна, от нея изскочи един ястреб врабчар и започна да кръжи над главите ни.
— Това е Бато на Изабела — прошепна Амилия. — Ще я отнесеш със себе си до края. Трябва да помогнеш на душата й да достигне отвъдния свят.
Протегнах се към птицата изпълнен със страхопочитание. Пърхането на крилете й събуди в мен стотици образи, обви ме с нейния аромат и чух нежния шепот на гласа й. Най-накрая ястребът кацна на рамото ми.
Амилия взе пистолета от ръката ми и отново го мушна в колана си. В този миг чухме експлозия в далечината, входът на тунела беше отворен.
Тичахме по тесния коридор в продължение на часове наред както се стори на уморените ми крайници. Когато вече бях изцедил от себе си и последната капка сила, стигнахме до огромна варовикова пещера дълбоко под планината. Тя приличаше на огромен храм с множество прекрасни кристални сталактити, които блестяха като стотици диаманти.
— Тук ще се срещнеш с твоя Ка, с твоя духовен близнак.
На пода на огромната зала блестеше голямо езеро от пламъци, които осветяваха тавана така, че той приличаше на купол на катедрала.
— Тръгни към пламъците — нареди ми Амилия и ме бутна напред.
Пристъпих внимателно към горящото езеро. Странното беше, че колкото повече се приближавах към него, толкова по-слабо усещах топлината му върху кожата си. Реших, че пламъците не са нищо повече от илюзия, затова се приближих и спрях на около половин метър от тях.
Пламъците добиха цветовете на дъгата и в същото време започнаха да отразяват всичко наоколо. После започнаха да се вият около самите себе си и накрая се превърнаха в гладка огледална повърхност. В нея видях отражението на собствения си образ. Стоях, вперил поглед в рошавия брадясал мъж по чието покрито с мръсотия лице имаше множество синини и драскотини. Едва разпознах учудените сини очи, които ме гледаха изпод червения слой прах. Вдигнах ръка, той също вдигна своята. След това за моя най-голяма изненада той протегна ръка към мен, а тя бе съвсем истинска и се подаваше от движещата се огледална повърхност.
Направих крачка назад и залитнах, а моят двойник ме хвана и ме задържа да не падна. Кожата ми пламтеше от допира му. Той стисна здраво ръката ми и сякаш се сля с тялото ми. В този момент загубих съзнание.
Когато отново дойдох на себе си имах чувството, че се нося високо, съвсем близо до тавана на пещерата. Погледнах надолу. Амилия стоеше под мен, изглеждаше съвсем малка, тъй като я наблюдавах високо от въздуха. Изпаднах в шок и започнах рязко да се спускам надолу, след това успях да възстановя равновесието си. В същото време с периферното си зрение забелязах крайчетата на някакви пера. Имах крила. Бях се превърнал в собственото си Ба. Усетих нечие присъствие зад гърба си, обърнах глава и видях ястреба врабчар да се носи към мен. Изабела.
Започнахме да летим заедно, въртяхме се един около друг като акробати, носехме се нагоре и надолу и преминавахме съвсем близо покрай каменните стени на пещерата. Спусках се след нея, опиянен от способността си да летя. Исках да я настигна, да почувствам как духът й ме поглъща и ние се сливаме в едно цяло. Бях обзет от спомени за живота ни — първата ни нощ заедно; първото й посещение на нефтено поле и учудения й поглед, докато ме наблюдаваше как изследвах земята; начинът, по който се смееше на шегите, които само двамата разбирахме; как заспивахме прегърнати. И тогава разбрах, че въпреки всичко, което бях научил след смъртта й, въпреки думите на Хермес, че бракът ни е бил предварително уреден, нашата връзка е била истинска и Изабела искрено ме е обичала. Може би се бе омъжила за мен, за да изпълни предсказанието, но после истински се бе влюбила в мен и сега бях напълно убеден в това. Бях сигурен в това, докато двамата се носехме из въздуха, заслепени от щастие. И тогава, точно във върховния момент, паднах на земята.