И той се отпусна уморено на възглавниците. Кимнах, безпокоях се да не би с въпросите си да ускоря смъртта му.
— Слушам ви.
Господин Именанд въздъхна уморено и след това започна да ми разказва историята си:
— Нектанебо е имал много жени, много съпруги, но една от тях е обичал най-много от всички — Банафрит. Тя е била не само върховна жрица, но и велик астроном и астролог и е поддържала връзки с най-големите умове по онова време от Гърция и Вавилон. Онази статуя на сфинкс е направена в нейна чест и е оцеляла и до ден-днешен. Мисля, че си видял друг такъв сфинкс на дъното на пристанището в Александрия, сред руините на някогашния великолепен град.
Обърнах се и огледах отново статуята на сфинкса. Сега разпознах извивката на носа, високите скули и специфичната форма на лицето. Това беше огледален образ на лицето на сфинкса, който бях видял под водата и който бе причинил смъртта на жена ми. Но по статуята пред мен не се виждаха никакви следи от ерозия. Изглеждаше така, сякаш е била направена вчера. Чертите на лицето бяха съвсем запазени. Отново се извърнах към мъжа в леглото. С изненада установих, че чертите на неговото лице бяха съвсем същите като тези на лицето на сфинкса, наистина бяха по-мъжествени, по-тежки, но приликата беше направо поразителна. Побиха ме тръпки. Господин Именанд ме наблюдаваше, усмихна се едва-едва, после направи усилие и продължи да говори:
— Беше толкова отдавна и въпреки това като че ли се случи вчера. Фараонът обичал жрицата повече от собствения си живот, повече от върховното си право да бъде живо божество. Но настъпили размирни времена — жреците, министрите, дори части от армията тайно се съюзили с персийците. И направили заговор да унищожат фараона. Банафрит дочула за този заговор и без Нектанебо да знае за това, в онзи ден заела неговото място, като скрила лицето си зад златната маска на фараона.
Гласът му се разтрепери от вълнение, той спря за миг, след това събра сили и продължи:
— И тогава предателите убили Банафрит, а не Нектанебо. Същата вечер фараонът чакал любимата му да дойде при него, но вместо нея дошъл един прислужник и му съобщил, че Банафрит била отровена от враговете му и сега лежи в кома. Полудял от мъка, Нектанебо отишъл при любимата си и нагласил дисковете на астрариума така, че да показват рождената й дата. Изида, която властва над безсъзнанието, отдавна била ядосана, че механизмът бил откраднат от храма й, затова част от нея преминала в астрариума. Той на свой ред произнесъл присъдата си над фараона, осъждайки любимата му на вечни страдания, а него самият за наказание направил безсмъртен. Така Банафрит и Нектанебо никога нямало да бъдат заедно в отвъдния живот. И така до днес.
Господин Именанд едва дишаше, поемаше си дъх с ужасна мъка, но бе твърдо решил да довърши историята си.
— Виждаш ли, Оливър, и ти, и аз изиграхме ролята на Орфей. В продължение на хиляди години бях обречен да водя жалко подобие на живот. Това беше истински ад, не можех да отида в Туат, на небето, и да бъда с любимата си. До момента, в който ти постави астрариума в гроба й и събра в едно тялото и душата й.
Стоях, вперил поглед в него, опитвах се да разбера смисъла на думите му. Дали агонията, в която бе изпаднал, не бе замъглила съзнанието му? Той като че ли прочете мислите ми и се усмихна.
— Както казах и преди, Оливър, няма никакво значение дали ми вярваш, или не. Въпреки това ти си моят спасител, благодарение на теб магията е развалена. Както виждаш, започнах много бързо да остарявам, но съм благодарен, че имах достатъчно време да намеря свой наследник, човек с талант, който ще остави истинска диря след себе си.
С върховно усилие той се протегна и хвана ръката ми, неговата ръка приличаше на част от скелет, покрит с кожа.
— Благодаря ти — промълви той.
След това отпусна глава на възглавниците. Все още държах ръката му в своята, когато той започна да шепне нещо. Говореше на език, който никога не бях чувал, въпреки това ми се стори, че ме благославя. По лицето му се изписа безкрайно блаженство, погледът му се спря някъде зад гърба ми, от устата му се отрони думата „Банафрит“ и той издъхна.