В настъпилия политически хаос голяма част от старите мебели са били изоставени тук. По време на Суецката криза през 1956 година управителят, както много други европейски семейства, живеещи в Александрия, беше избягал, но оставил след себе си мебелите в стил арт деко, диваните и стенните гоблени. Ибрахим се грижеше с любов за тези свидетелства на огромното богатство на собственика.
Вратата на спалнята беше открехната. Пердетата бяха спуснати и вътре беше съвсем тъмно. За малко да се спъна в кислородната бутилка, захвърлена на пода до неопреновия костюм и акваланга. На слабата светлина видях очертанията на тялото на Изабела, която бе заспала върху покривката на леглото.
Влязох съвсем тихо и запалих една настолна лампа. Навсякъде по пода имаше разхвърлени карти, на които бе изобразено морското дъно. Този подводен пейзаж изглеждаше едновременно привлекателен и мистериозен. Сред картите имаше и лист хартия, на който бе нарисуван метален уред. Това фантастично устройство се състоеше от дискове и зъбци, поместени в дървена рамка. По дисковете имаше гравирани различни знаци и символи и те много приличаха на циферблати на часовници. Знаех, че това е измисленият образ на астрариума, нарисуван от брат ми Гарет, който бе студент по изобразително изкуство. Изабела бе близка с Гарет, всъщност много по-близка от мен. Тя го бе накарала да направи тези рисунки въз основа на откъслечните данни, които бе събрала през годините. Сега пред мен се намираше образът на най-големия ми враг, който бе станал повод за толкова ожесточени спорове — поставен като светиня в центъра на пода.
Изабела бе заспала облечена, очевидно напълно изключила света около себе си. Докато стъпвах внимателно между разхвърлените листове хартия, си я представих как изморена след целодневното гмуркане се е хвърлила на леглото и е заспала. Сърце не ми даваше да я събудя.
Вместо това седнах на старото ожулено кожено кресло и я загледах. Лунната светлина се процеждаше през пердетата и осветяваше силното й лице.
Изабела не беше красива жена в общоприетия смисъл на тази дума. Чертите на лицето й бяха малко по-ъгловати и трудно можеха да се нарекат женствени, а устните й бяха прекалено тънки. Бюстът й не беше нищо забележително, а ханшът й лесно можеше да се обхване с една ръка. В позата й се усещаше един непрестанен стремеж, държеше тялото си леко приведено напред, като че ли във всеки момент бе готова да се спусне да бяга. Очите й обаче бяха прелестни. Ирисите им бяха черни, имаха цвета на абанос и ако ги наблюдаваш по-дълго време, добиваха виолетов нюанс. Очите й бяха най-впечатляващото нещо, бяха несъразмерно големи и караха останалите части на лицето й просто да не се забелязват. Освен това имаше красиви ръце с дълги пръсти — потъмнели и изхабени от дългите часове прекарани във водата и от внимателното подреждане на останките от древни предмети, намерени там.
Навън в двора се обади птица. Изабела се раздвижи, изпъшка и се обърна на другата страна. Усмихнах се и въздъхнах, съжалявайки за кавгата ни и за последвалите седмици в сърдито мълчание. Изабела беше моята връзка с всичко — с културата, с емоциите, с това място. А аз бях човек, който имаше ужасна нужда да се чувства свързан с нещо. Бях израснал в едно миньорско село в Къмбрия2 и дори днес понякога в сънищата си виждах широките равнини, покрити с ордовикски варовик. Това беше пейзажът от моето детство. Привличаше ме монолитността в природата. Ако трябва да опиша себе си, ще кажа, че съм добър слушател, човек, който не обича да говори много. Изабела беше съвсем различна. Тя се самоопределяше чрез езика и така улавяше момента и го пренасяше в историята. Въпреки това умееше правилно да разчита мълчанието, особено моето. Това бе втората причина, поради която се бях влюбил в нея.
Изабела продължаваше да спи неподвижно. Не се сдържах, наведох се над нея и тя се събуди, като постепенно осъзна какво става и се усмихна. Мълчаливо се протегна и обви ръце около мен. Наведох се и легнах до нея.