— Защо разправяш приказки?
— По-старите служители споменават, че имало един начин да се достигне — през Блуждаещата врата. Рядко, много рядко тя се появявала в транслаторите и който имал щастието да влезе в нея, се окъпвал в езерото, след което му заплащали за прослуженото време и му разрешавали да напусне Сградата…
— Чакай, чакай, сега си спомням. Когато се оказах за пръв път в транслатора, забелязах една врата между двете редици от кабини.
— Тя е била. Блуждаещата врата. И не си влязъл в нея?
— Че откъде да знам?
— Все пак си щастливец.
— Може отново да ни се усмихне щастието.
— Заедно?
— Как иначе!
Започнаха да мечтаят…
Заговориха за живота в Сградата, за хората, за живота извън Сградата…
— Знаеш ли за какво мечтая през последните дни? Изглежда скоро няма да изляза извън Сградата. Невъзможно е. Не е разрешено. И съществуват куп други административни забрани. Желая да погледна извън Сградата. Все някъде трябва да има прозорец към света.
— Казват, че в края на коридорите наистина има прозорци, но…
— Какво, но?
— Никога не съм била там и да си призная искрено, дори не съм имала такова желание. Нито пък съм чувала някой да го е изказвал… Странно… Секциите са разположени по средата… Тук съм от година и половина, а не съм влизала в стая с голям номер…
— Какво ще кажеш, ако опитаме?
— Съгласна съм. Веднага ли?
— Веднага. Гълтай десерта и да вървим.
И двамата излапаха тортата си.
Отправиха се към края на коридора. Когато отминаха средата му, хората рязко намаляха и скоро престанаха да ги срещат.
Обгръщаше ги гнетяща тишина.
Понякога се отваряше някоя врата, от нея излизаше човек и веднага се отправяше към средата на Сградата, а минавайки край тях, им хвърляше поглед, в който можеше да се прочете само гневно осъждане.
— Станьо — спря се Вики. — Да се върнем, а? Хвана ме страх. — Тя го хвана за ръката. — Моля те. Недей настоява повече.
— Трябва да отида.
— Защо?
— Не знам, но трябва да отида и да видя какво има там.
Тя го задърпа.
— Да се махаме.
— Хайде, стигнахме толкова далеч, нека направим още пет крачки…
Спряха. Той я уговаряше, тя отказваше. Спориха повече от десетина минути. Тръгнаха, направиха няколко крачки, а тя заплака.
— Не мога — сълзи потекоха от очите й. — Повярвай ми и не ме мъчи повече.
— Разбирам — той я пусна. — У теб има, у мен няма.
— Какво?
— Хипнотична забрана, поне така предполагам… или нещо подобно.
— Значи са ни манипулирали? И защо?
— Може би отговорът се намира в края на коридора. Разбирам, че ти няма да преодолееш забраната, а аз не съм в състояние да я премахна. Върни се в лавката и ме чакай.
Момичето сякаш само това чакаше. Извърна се и побягна. Полите на роклята й се мятаха като побеснели… И някак много бързо фигурата й се стопи в далечината.
Интересно защо бяха пропуснали да го хипнотизират? Направи няколко крачки напред и си зададе нов въпрос: какво всъщност го привлича там?
Хипноза! Но с обратен знак.
Опита да се върне и не успя.
Този, който е тръгнал по свой път, трябва да го измине докрай.
Някой го направляваше и, за да открие кой, се налагаше да извърши онова, с което в друго време не би се захванал или би поискал много по-високо заплащане. При такива мисли започваше да се срамува от себе си. Защо толкова често се съгласява да върши неща, които най-малкото са неразбираеми? А ако са незаконни или неморални? Пак ли би ги вършил?
Сега е друго, успокояваше се, докато краката му сами го носеха към края на коридора. А какво му е другото? Непонятното? Неизвестното? Или всичко е някаква игра, зад която се крие…
По дяволите!
Дневна светлина!!!
Прозорците заемаха цялата стена. Слънцето бодро влизаше вътре. Очите го заболяха от толкова много светлина. Затвори ги, задържа така няколко секунди и отново ги отвори. Приближи се. Крачките му се ускориха.
И тогава стана нещо странно.
Прозорците се уголемиха. Таванът политна нагоре, подът се изкриви надолу. Както се беше засилил, поиска да спре и не успя — инерцията не му позволи. Започна да пада. Всичко стана толкова бързо, че дори не изпита страх. Удари се в рамките. Лежеше по очи и виждаше приближаващата се с бясна скорост улица. Той пада!
Стисна очи и уплашен изкрещя.
Зачака със свито сърце, но нищо не се случи.