Димитър нямаше какво да отговори.
Стана и се приготви да отиде в кабинета си, спря се и каза:
— Когато настанат тежки времена, прелетните птици политат на юг. Такива като нас, гарвани, остават…
7.
… Трошенето продължи да отеква дори след затваряне на вратата. Това бе вик по-скоро на изплашената душа, отколкото физически шум. Представи си как излита, разперил ръце след безброй блестящи на слънцето скъпоценни брилянти от просто стъкло и се устремява надолу. Земята лети срещу него. А ударът се бави, бави.
Можеше ли да се случи?
Отговаряше си с „не“, а телом потръпваше, като си представяше кървавата маса, в която би се превърнал след падане от сто или повече етажи. Прималяването не беше само в краката. Общата слабост го насочи към най-близката пейка — стигна я и се строполи като отсечен дъб: клоните се разпериха, листата полегнаха по земята и немилостиви подметки яростно ги стъпкаха.
Овладяното въображение — начин за душевно равновесие. Тази мисъл изплува сред морето образи-отломъци. Така го учеха в един курс по самоизграждане. Не бягай от това, което те гнети, можеш да не успееш да се откъснеш, променяй детайлите и се наслаждавай на новите картини. Стъпка по стъпка ще се откъснеш от гнета на собствената си душа.
… Зашумоляха листа…
Стресна го втренчен поглед.
Невзрачен мъж с още по-невзрачна физиономия и мрачно лице се приближи до него и, без да пита за позволение, седна на пейката.
— Позна ли ме?
— Да.
— Имам един въпрос към теб. Какво търсеше в края на коридора?
— Забранено ли е?
— Подсказва най-малкото лош тон.
— Извинявайте, не знаех.
— Животът в Сградата е подчинен на няколко неписани правила, необходими за безконфликтното съществуване на обществото. Без дрязги и обиди към прецизно изпълнение на служебните задължения.
— Аз не съм забелязал… — започна Станьо и млъкна.
— Какво не си забелязал?
Невзрачният го визираше с полуотворени сивкави очи.
Напрежението не спомага за лекотата на мисловния процес. Станьо искаше да каже „Аз не съм забелязал някой да работи“. Сети се, че това не е прието да се изразява гласно и доста се затрудни, преди да каже очевидното:
— Как какво? Скандали! Засега по време на кратката ми служба тук, намирам че отношенията са напълно колегиални.
— О! Ако знаеш колко анонимни писма се получават… колко истина и колко скрита злоба има в тях, не би се осмелил да твърдиш гореказаното.
— Всеки гледа от мястото си — дръзко заяви Станьо, — а вижда това, което вълнува съвестта, променя възгледите или ги поддържа, проправя път в живота.
— Кариерата не ме вълнува, достигнал съм онзи таван, който не бих могъл да прекрача, дори да искам. Вълнува ме едно: какво ви отведе в края на коридора?
— Защо се месите в живота на хората?
— Предполагам, че над вас е извършена психоманипулация.
— Да прекратим този разговор.
— Бихме го направили с чиста съвест, но тогава ще се наложи да го продължим на друго място и ти ще бъдеш принуден да отговаряш в не особено приятна обстановка…
Каза го с тон, в който не личеше и капка заплаха, а бе изпълнен със съчувствие.
Горещината, която Станьо изпита, едва ли бе предизвикана от страх. Поразтегна малко яката на ризата, но облекчение изпита, едва след като каза:
— Може да разменим още няколко думи.
— Обичам да работя с отзивчиви хора, особено когото са искрени. Кой беше с теб?
— Сам бях, никой не ме придружаваше.
— Имам сведения, че си се движел с една хубавица на име Виктория.
— Някой ви е заблудил.
„Само не си признавай, спомни си старото правило Станимир, лъжи, извъртай, бяло ли, черно ли, съвсем не е от значение. Важното е да отхвърляш обвиненията. Истината носи само неприятности. Тези хора предпочитат да ги лъжат. Ставайки грешен, ти слизаш под тяхното непорочно равнище и с нищо не смущаваш нравствения им хоризонт. Те обичат хората да са виновни и с присъщата си доброта са склонни да им прощават.“
— Аз имам доверие на собствените си очи.
— Следели сте ме, а?
— О! Просто пътищата ни за известно време съвпаднаха… Виктория ми харесва и неволно вървях след нея и се любувах на изящната й походка.
— И какво от това?
— Срещнахме се, поговорихме, после тя си отиде. Останах сам. Хрумна ми, че мога да се поразходя, и продължих…
— Нещо да си усетил?
— Какво да съм усетил?
— Възпиращо чувство например.
— Не.
— Привличащо чувство?