— Нали си получават заплатите!
— Да, ама ни плащат за незнание, защо смяташ, че ще ни плащат сега за знание?
— Дявол знае!
Във фоайето имаше нещо като митинг. Разискваше се на висок глас един-единствен въпрос: как да се излезе от Сградата. Мненията бяха крайно противоречиви. Едни предлагаха да слизат надолу, други настояваха първо да се изкачат на покрива и оттам да преценят обстановката. Трети твърдяха: „Добре сме си тук, плащат ни, хранят ни, грижат се за нас, и то прекрасно, защо не изчакаме наблюдателите да вземат решение, а ние да го изпълним.“
Врявата бе неописуема. На места избухваха кратки схватки. Тълпата се залюляваше и по-предвидливите разтърваваха непримиримите.
Внезапен тропот на множество крака привлече вниманието на хората. По стълбите се спускаше стройна колона. Начело, размахал знаме, направено от покривка за маса, с гордо вдигната глава и огнени очи вървеше едър дебел мъж и размахваше свободната си дясна ръка, с която тактуваше скандиранията на следващите го:
— Да вървим навън! Да вървим навън!
— Хайде с нас! Хайде с нас!
— Искаме да работим! Искаме да работим!
Първите редици поддържаха равнението и вървяха в крак с маршова стъпка. Следващите представляваха безредна тълпа, която викаше, скандираше и весело се смееше. Процесията завършваше с група побойници, грабнали по някоя здрава тояга (откъде ли бяха ги намерили?), преметната небрежно през рамо.
Отминаха…
Никой не се присъедини към тях — не бяха от нашите. Оратор се опита да поведе тълпата, но съобщиха, че в стола дават супа по купон 1. Хората не бяха още гладни, но предпочетоха да хапнат, защото съвсем правилно предполагаха, че скоро това трудно ще им се удава.
— Тези са объркали посоката — махна с ръка Петър към стълбището. — Мислят, че слизат, а всъщност се изкачват.
— Ние какво ще правим?
— Предлагам да обядваме. Купони имаме, освен това бай Иван ми е приятел и може да отпусне нещо допълнително. Да си призная, мъчи ме глад. Докато онези празнуваха, ние с теб скитосвахме из потайностите на Сградата.
— Май повече няма да се налага.
— Я виж, нашият „Белязан атом“ с любимата си!
2.
Бурята не успя да ги разтревожи.
Странно успокоение владееше душата на Станимир. Като нещо неестествено край него преминаваха картина подир картина и не бяха в състояние да разпалят нищо друго освен най-нормално любопитство. Попитаха тук, попитаха там и събитията им се изясниха. Спогледаха се, зашепнаха си и, водени от общия порив, се отправиха към столовата.
Изведнъж Станимир весело се разсмя.
— Спомням си — заразправя той на Вики — как веднъж нашият старшина ни събра, строи и започна да се разхожда важно пред нас. Предстоеше ни да заминем за друго поделение. Заразмахва някакво листче. „Знаете ли — запита ни той с въодушевен глас — какво е това?“ Ние мълчахме, както се полага в армията. „Това е предписание за котлова храна. Без него сте загубени. Трябва да го пазите по-добре от зеницата на окото си.“ Отново се заразхожда пред строя. „Момчета, може да загубите калашника си. Ще намеря начин да ви оправя. Оръдие да изчезне — оправям и него. Но появите ли се без предписание — гладни си оставате. Няма начин и аз да ви оправя…“ Май от утре ни отнемат предписанията.
— И гладни ще си ходим от Сградата.
— Но как?
— През Главния вход, в случая Изход.
— Ти знаеш ли как можем да го открием?
— Съвсем не, господин старшина!
— Машините работят, изменят геометрията на Сградата. Намираме се в лабиринт, който всеки ден се подрежда по нов начин.
— Станьо, трябва да отидем на първия етаж, разбиваме стените и излизаме на чист въздух. Копнея да видя нощното небе. Тези тесни пространства ме угнетяват. В мислите ми все не на място се появяват стени и тавани, безкрайни коридори. Пресичат всеки волен порив. Ние не сме болни от клаустрофобия. Тя е нашият живот. За някои хора бе удобен, за други — не чак толкова, но времето му изтече. Да вървим навън.
— Как ще го осъществим?
— Съществува един постоянен ориентир. Земното притегляне!
Той й разказа за края на Сградата и гравитационните ефекти.
— Дори и това са изменили — почти проплака девойката. — Има ли край нас нещо истинско?
— Мислите! — отговори рязко Станимир. — Мислите са най-естественото нещо на света. Нали не са материални в как ще ги направим изкуствени!
— Съществуват толкова методи да ги насочват в определено направление…
— Хайде да не се отвличаме — предложи Станьо. — Излезем ли навън, ще имаме достатъчно време да размишляваме. Сетих се за нещо, но първо да обядваме, а после ще го обсъдим.