— Правилата са следните — обяви Марин: — подчиняваме се абсолютно на Драго, докато излезем във външния свят.
— Да се изкачим през лимфата на 385 формален етаж — предложи Димитър. — Може би оттам ще успеем да слезем. Асансьорът е подходящ за нас — събира десет души наведнъж.
— Да тръгваме — заповяда Драгомир.
— Нека Вики ни води — намеси се Петър, след като обясни накратко какво представлява лимфатичната система.
Тръгнаха.
Асансьорът ги прие гостоприемно и тръгна нагоре по своя път надолу. Слязоха на избрания етаж и веднага се насочиха към мястото на електрическото табло. По стар навик го разбиха и Петър потърси номера.
— О-хо! — викна той. — Не сме се придвижили много. Намираме се на двеста седемдесет и петия етаж.
Звънецът удари. Работният ден бе изтекъл. В правото си встъпи обичайното и неотменено влечение към вратите. Станимир хвана Вики за ръка и я притегли до себе си. Съпротивяваха се отчаяно. Но силата на сградата се оказа по-силна и един по един ги изхвърляше на помощните стълби.
3.
Когато се свести, Станьо беше сам на стълбите. Извика силно:
— Вики!
Ехото отекна многократно и замлъкна някъде в подсъзнанието му във вид на нежна и тъжна въздишка. Извика отново и отново, но ехото беше единственият отговор. Хвана се за перилата и бавно се свлече на пода. Не можа да се сдържи и бурно зарида.
— Има ли някой тук?
Викаше с всички сили на белите си дробове.
— Няма-а! Няма-а! Няма-а-а-а! — отговори многократно ехото.
Дълго време се беше сдържал. Възприемаше нещата спокойно, с разбиране, без да се оправдава и без никого да обвинява. Разсъжденията му бяха близо до тези на някои индийски учения: бъди наблюдател и не се намесвай. Така разправяше на приятелите си и сам си вярваше, но само във времето между лягането и заспиването, а той се славеше с бърз и добър сън. Но в живота на подобни хора идва мигът, когато не издържат повече. Нервите им се късат като опънати до крайност стоманени въжета и разрушават всичко по пътя си.
При него нервният взрив се изроди в обикновена истерия с продължителен затихващ финал. Преживяното в последните часове бе истински удар за него. Беше се влюбил, обичаше това момиче и бе повярвал, че ще излезе навън и ще започне нормален живот с нея.
Нададе последен вик и хлипайки се надигна от хладния камък. Изправи се, хвана се за перилата и заслиза надолу по стълбите. Превъзмогна слабостта си и се замисли върху единственото, което го интересуваше сега — къде да я намери!
Само преди миг бяха заедно, държаха се за ръце, усещаше топлината на тялото й, а после тя изчезва, няма я никаква, и двамата са загубени някъде из търбуха на Сградата (още продължаваше да мисли за сградата с главна буква).
Унесен, не чу приближаващите се стъпки. Видя първо сянката, която го настъпи по обувките, и едва тогава вдигна бавно очи, докато спря поглед на лицето пред себе си.
Видът на новодошлият не предвещаваше нищо добро. Още по-малко милосърдие внушаваше спретнатата униформа и преметнатия през рамо ремък на металния предмет, наричан простонародно калашник. Показалецът на дясната му ръка небрежно докосваше спусъка.
— И такива ли ги имаме тук? — изстена първично Станимир.
— По-добре се върнете в Сградата — равнодушно изрече униформеният. — Из тези помещения скитат мародери. На мъжете хвърлят по един хубав бой, а жените просто събличат и след като им се насладят, любезно ги въвеждат обратно в помещенията. Е? Още ли ще седиш без движение?
— Отивам. Отивам, де.
Обърна се и тръгна към вратата. Чувстваше се необикновено, като човек, който всеки миг чака гръмки неприятности с един единствен възможен екзитус.
Някъде горе проехтя вик.
Тежко тяло се удари в стената и се затъркаля по стълбите. Изстрел. Стонове. Крясъци. Автоматен откос. Рикошетите засвистяха неприятно. Тропот на много крака. Приближават се.
Имаше нещо страшно в отмерения ритъм.
Станимир се хвърли към вратата, дръпна дръжката и като не успя да я отвори, задумка с юмруци. Зарита я яростно. Паниката го обзе изцяло и го подгони. Затича надолу по стълбите и едва при третия опит успя да се върне на работа…
… Пое дъх и се отправи към мястото си в строя. Още преди да го заеме, засвириха химна. Хората запяха бодро, а думите никога досега не бяха звучали така възвишено. Станимир отвори уста и с пълно гърло се присъедини към многогласния хор. Очите му проблясваха фанатично.
Музиката спря. Хората не бързаха да се разотиват. Разправяха си разни неща и изглеждаха щастливи. Сутринта щеше да мине без инциденти, ако не беше Сотир Проданов. И това, което направи, съвсем на подхождаше на възрастта му — наближаваше пенсия и главата му бе изцяло побеляла, там, където върху нея все още се бе запазила растителност. Той се затресе и завика с пълна сила: