Възпря я да влезе в една работеща врата — съществуваше опасност да попадне в бушуващия пожар. Тя го блъсна, освободи се и продължи да бяга. Внезапно се обърна, удари го с юмрук по лицето и влетя в най-близкия транслатор.
Вън от себе си, Станимир я последва. Хванеше ли я, щеше да я набие. Но от нея нямаше следа. Провери една по една кабините, като се опитваше да ги издърпа.
И тогава видя една врата по средата между двата реда кабини.
ВРАТАТА КЪМ ЕЗЕРОТО НА ЩАСТИЕТО!
Без да се колебае, влетя в нея…
Такъв късмет се пада веднъж на хиляди опита. Тръгна по витата стълба, водеща отвесно надолу, и се досети, че и Вики бе минала по този път. Би трябвало да чуе стъпките й. Спря се и тишината веднага го омаломощи.
Прииска му се да се върне обратно. Погледът му срещна плътна бяла завеса. Преградна стена. А бе извървял толкова малко. Тръгна с гръб напред. Крачка надолу. Стената също се премести.
Пътят нагоре бе затворен.
Изборът бе сведен до една алтернатива и поради това бе принуден да се подчини. Представи си, че пътят към Езерото може да бъде инверсен. Вики е взела друга посока и е тръгнала нагоре. Дали ще се срещнат край бленувания бряг?
Понякога противоположните пътища много скоро се пресичат.
Разсмя се диво.
Строителите на Сградата бяха оставили на хората вътре правото сами да си избират правилата на играта. А те, изглежда, наблюдаваха отстрани, без да се намесват. Какво ли искаха да постигнат с това?
Затича се по единствения възможен път надолу. Стъпките кухо отекваха между стените. Бялата пелена пред очите му го замая и отне малкото останал му разум. Мисълта изчезна. Личността се стопи…
Роботът от плът и кръв се блъсна в някаква врата. Тя мигновено и без съпротива се отвори и зейна мрачно. Остра болка прониза тялото и съзнанието му се върна.
Човекът изстена и се строполи на пода. Ръцете му потънаха в нещо лепкаво. Удари го мирис на гнило и спарено, на машинно масло и евтин алкохол.
Изправи се на крака и дълго, с нескривано отвращение, се опитваше да изчисти дланите си от гнусната кал. Когато се убеди, че това няма да му се удаде напълно, отказа се и започна да се оглежда с надежда да открие някаква чешма или друг източник на чиста вода.
Вратата зад него хлопна. В първия миг направо ослепя. Стори му се, че тъмнината е навсякъде, дори вътре в душата му. Загуби равновесие и с последни усилия се хвана за някакъв прът. Така стоя неподвижен известно време, докато очите му свикнат. Тогава долови някаква слаба-слаба светлинка.
А може би тази светлина полека-лека се усилваше и така ставаше достъпна за зрението.
И наистина скоро започна да вижда добре.
Намираше се в някаква огромна зала, на втората тераса над пода. В дъното се виждаше гладка водна повърхност.
ЕЗЕРОТО!
Някакъв предмет се свлече и пльосна във водата. Гладката повърхност се набразди с безброй концентрични вълни, които бързо се разбягаха и затихнаха.
Проехтя вик. Ехото многократно откликна и изчезна като лек и ехиден смях.
Тук имаше хора.
Гласовете им се приближаваха. Станимир различи няколко смътни фигури. Инстинктът му го накара да се свие и скрие зад най-близкия зид. Изчака търпеливо да минат и едва тогава се изправи отново.
— Човече! — проехтя басов глас почти до него. — Тук нищо не те заплашва.
— Знам ли? — смутолеви Станимир.
— Прав си. — Човекът се отдели от стената и се приближи. — Поздравявам те за показаната предпазливост. Тя е свойствена на грижовните хора и аз ги уважавам. Все пак съм длъжен да те уведомя, че думите ми са верни.
— Аз не се съмнявам.
— В никакъв случай не желая да ти отнемам съмнението. Според мен то е едно от най-човешките чувства. Ти сам, след време, ще се убедиш в искреността ми.
— А дотогава?
— Ще таиш страх в душата си!
Някъде в дълбините на залата се разрази зъл кикот, последван от гръмки хлипания, завършили със сърцераздирателни ридания.
— Какво беше това? — стресна се Станимир и дори не се опита да прикрие страха си.
— Неизвестното, дори да е безобидно, плаши повече от непосредствената опасност — обясни непознатият. — Това са помпите. Отдавна не са ги чистили и когато заработят, тинята се вмъква между перките и стене от болка, докато премине през тях.
Той замълча и изчака пронизителният шум да стихне.
— Сега вече са се прочистили и се чуват само моторите — дообясни той. — Аз се казвам Никола, а ти?
— Станимир.
— Приятно ми е да видя нов човек сред нас. Какви са новините горе?