— Върви първо в банята! — заповяда жената и му посочи първата врата вляво, без да очаква и да търпи възражения.
Отдавна (наистина ли?) не бе изпитвал такова удоволствие.
— Нашето жилище е малко — обясни жената, след като Станимир излезе от банята. — Стремим се към чистота и подреденост. Иначе ще измрем бързо от болести. Блатото е пълно с инфекции. Искаме да живеем нормално и засега успяваме донякъде… по двадесет и четири часа в денонощието, както е предопределено от природата.
— Предпочитам това да става под яркото слънце.
— Ние също, но не можем да открием пътища за излизане от тая яма.
— Опитвали ли сте?
— Не ни ли вярваш?
Станимир вдигна неопределено рамене.
— Уморен съм. Как се казваш?
— Надя.
— Хубаво име. Къде мога да си почина?
— Ела — покани го Надя. — Приготвила съм ти легло.
Той се бухна в разтворените завивки и заспивайки, се наслаждаваше на нежния допир на чистите чаршафи.
Разбуди го неприятен тътен. Помпите поглъщаха притока излишна вода. Стана и се облече. Някой, вероятно Надежда, бе изпрала и изгладила дрехите му. Погледна се в огледалото и установи, че изглежда уморен. А се чувстваше бодър и вдъхновен.
Излезе от стаята и се озова в някакъв тесен, но светъл и чист коридор.
Чакаше го младо момче.
— Аз съм Ваньо — представи се то важно. — Зная пътя през блатото и ще те преведа на отсрещната страна, ако още желаеш.
— Трябва първо да се сбогувам с Надя.
— Тя има работа и няма да може. Остави тази бележка. Прочети я.
„Желая ти успех.
— Ще тръгваме ли?
Станимир кимна с глава.
Момчето стигна до водата и смело я нагази. Станимир се поколеба, изпита неволно отвращение от вълнуващата се мръсотия.
— Щом веднъж си влязъл в блатото — извика Ваньо, — няма начин да запазиш краката си сухи и чисти. Следвай ме и не се отклонявай много. Има доста ями, някои от които са опасни, защото са пълни с остри железа. Не ти мърда набиването на кол.
— Добре, идвам.
Пътят им криволичеше. Първо тръгнаха наляво и почти стигнаха левия ъгъл, където Ваньо продължително и внимателно опипваше дъното с дълъг прът, преди да направи поредната крачка. После се върнаха назад през средата на блатото и се озоваха до хаотична купчина стройматериали. Задминаха я, леко се отклониха вдясно и когато направиха стотина крачки право напред, момчето заяви:
— Оттук нататък е лесно. Вървиш право към онази врата. Нали я виждаш? Пътят е гладък като тепсия. Аз се връщам. Скоро ще потече вода и ако ме завари в блатото, мога да се удавя.
— Ела с мен на другата страна.
— Страх ме е. Там след час или два ще прозвучи силен рев. Прилича на неизвестен хищник. Може да е опасен. Съветвам те веднага да се качиш на пожарната стълба.
— Благодаря за предупреждението.
— Ако искаш, върни се с мен.
— Тръгнал съм!
Разделиха се с мисълта, че никога вече няма да се видят.
Вратата отблизо не изглеждаше така внушителна, както отдалеч през изкривената перспектива на затвореното пространство. Станимир се приближи и постави ръка на изографисаната в ретростил дръжка. Познаваше добре Сградата и таеше надежда, че без да знае може да притежава някакъв ключ, закодиран в служебното му положение. Процентът обаче веднага заклони към пълна „нула“.
Щеше още дълго да опитва, ако не бе чул някакво ръмжене. Спомни си предупреждението на Ваньо и се затича към пожарната стълба. Закатери се пъргаво по нея. Стигна до някаква площадка, където сметна, че се намира в относителна безопасност. Огледа се.
Веднага забеляза движението. Едно странно рунтаво същество изкочи от мрака и попадна в полумрака. Ръмжеше и се въртеше покрай вратата. Изглежда надуши следата на човека, защото спря рязко, притисна се към пода и като се убеди, че натрапникът е на стълбата, се насочи с олюляваща се походка към него.
За ужас на Станимир, съществото не само стигна стъпалата, но се изправи и тромаво започна да се катери. Уплашеният човек мигновено се понесе нагоре, стигна до последната площадка и като се изправи пред тухлената стена яростно заудря с юмруци по нея.
Като по чудо стената се разтвори и го пусна вътре.
5.
Времето се беше върнало.
Светлинните табла отново изписваха датите и часовете.
Някъде в забравата бе изчезнал един ден. Напразно Петър се опитваше да си спомни какво бе правил през него. Подозираше, че „онези“ (кои всъщност бяха „онези“?) по неразбираеми за него и за другите служители причини бяха прескочили поредния номер 12, но напразно се опитваше да го докаже. Димитър не намираше смисъл в подобна кражба и предполагаше далеч по-лошото: вследствие на техническа грешка броячът се е превъртял повече, отколкото би трябвало. Изводът — системата се разваля.