Пред тях се ширна грандиозната панорама на равнината. По стъпалата хората се спускаха бежешком, гонени от непрестанния шум на сгромолясващата се грамада. Ръката на Вики намери ръката на Станимир. Топлината се разля между двамата и те се притиснаха един до друг. Стъпиха на розовата повърхност и по стар навик се обърнаха с гръб към посоката на движение. Затичаха се и така започнаха да се отдалечават от Сградата и нейния Главен вход. Другите отдавна бяха в равнината и тя, разтичайки се, ги отдалечаваше на всички страни.
Сградата се появи с цялото си величие. Отвън изглеждаше все така непоклатима, монолитна и красива. Нито една рана не се виждаше по снагата й. Станалото вътре си бе останало вътре и нямаше намерение да излезе навън. Наистина, сега ръкотворното слънце изпращаше лъчите си през някаква мъгла, но тя би могла да е част от сценария и да няма нищо общо със ставащато вътре.
Равнината се разлюля. Вътрешните гънки пробягаха под краката на хората. Сградата започна бавно да потъва. Станимир с удивление наблюдаваше как етажите с непоколебима и неумолима последователност биват поглъщани от червеникавата маса.
Покривът изчезна и се люшна безпределно море.
— Май се свърши — прошепна Вики.
— Не, започва се — възрази Станимир.
Поне външността си отиде неосквернена.
Слънцето избледня и се стопи в небето.
Вървяха равномерно и очакваха с равнодушно нетърпение какво ще стане. Сградата бе изчезнала, но остана веществото, което я бе породило. Какво ли щеше да сътвори следващия път?…
Експериментът свърши!
Започва нов експеримент?
Равнината тихо забуча. Квадратчетата се забързаха и се сляха в едноцветно поле. Звукът ги унесе, те затвориха очи и когато отново ги отвориха, се оказаха на твърда земя.
Край тях преминаваха хора и, забързали се във всекидневните си дела, не им обръщаха внимание.
— Истина ли беше това? — запита се Станимир.
— Предпочитам да беше измислица — отговори Вики — и ако не беше тази хартийка…
Тя протегна напечатания текст.
„Настоящето се дава на ……… с цел да послужи пред пенсионните власти за установяване на трудов стаж.“
— Прибери я — предложи Станимир.
— Ще ни трябва ли?
— Архивите не трябва да се унищожават.
Те тръгнаха по шумните улици на големия град. Пуснаха ръцете си. Не подобава на зрели хора да се държат като подрастващи тинейджъри.
— Усещаш ли разликата?
— Въздухът е мръсен — отговори Станимир. — Гладен съм и ми се спи. Ти какво ще правиш?
— Не знам.
— Ела с мен, ще живеем заедно.
Тя не отговори. Вървяха рамо до рамо. Свърнаха към близкия площад и се качиха на един трамвай. Той заскърца и ги понесе към неизвестното…