Ви ме ритна под масата. Знаех какво си мисли — че той изобщо си няма представа колко много знаем една за друга. Нямам предвид само тайните, които обезсмъртяваме в дневниците си. Ви е моята пълна противоположност — тя е зеленоока, тъмноруса и доста по-закръглена. Аз съм брюнетка с тъмносиви очи и с буйна къдрава коса, която просто не подлежи на изправяне. Краката ми са дълги колкото високо столче в бар. Но двете сме свързани с невидима нишка и сме абсолютно сигурни, че нишката е съществувала много преди да се родим. Абсолютно сигурни сме и че тази връзка ще продължи до края на живота ни.
Тренера огледа класа.
— Всъщност не се съмнявам, че всеки познава съседа си по чин доста добре. Неслучайно сте избрали да седнете така, нали? Близост. Жалко, че най-добрите детективи избягват близостта, понеже тя замъглява инстинкта им на следователи. Тъкмо затова от днес ще седите по друг начин.
Понечих да се възпротивя, но Ви ме изпревари:
— Какви са тия глупости? Април е, почти краят на годината. Не може да ни скроите този номер сега.
Тренера се подсмихна едва видимо.
— Мога, и то чак до края на срока. А ако не издържите изпита по предмета ми, ще се върнете и на следващата година, когато отново ще ви скроя същия номер.
Ви се начумери срещу него. Прочута е с тази физиономия. Всичко казва с нея, само дето не се чува как съска. Тренера явно беше имунизиран срещу въздействието й, поднесе свирката към устните си и обясни за какво става дума:
— Всеки, който седи от лявата страна на масата — ваше ляво, ще се премести една редица напред. А хората от първия ред — да, Ви, ти също! — ще се преместят отзад.
Ви пъхна тетрадката в раницата си и рязко дръпна ципа. Прехапах устни и й махнах лекичко за сбогом. Поизвърнах се, за да огледам какво става в стаята. Знаех имената на всичките си съученици… освен на един. На новия си съсед по чин. Тренера никога не го вдигаше, а и той явно предпочиташе така. Седеше прегърбен на масата отзад, вперил неотлъчно напред студените си черни очи. Винаги. Нито за миг не съм вярвала, че той само си стои така ден след ден и зяпа в пространството. Мислеше нещо, но инстинктът ми подсказваше, че най-вероятно не бих искала да узная какво.
Новият остави учебника си по биология върху масата и се настани на досегашното място на Ви. Усмихнах му се:
— Здравей, аз съм Нора.
Черните му очи ме разрязаха и ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Сърцето ми прескочи един удар и в тази пауза над мен като сянка се плъзна усещането за унила мрачевина. След миг то изчезна, но аз продължавах да се взирам в момчето. Усмивката му не беше приятелска. Намирисваше на неприятности. Доста силничко.
Вперих поглед към дъската. Барби и Кен отвърнаха на погледа ми с необяснимо весели усмивки.
— Човешкото възпроизводство е доста деликатна тема — поде Тренера.
— Оууу! — изстена класът в хор.
— Нужен е зрял подход. И както винаги в науката, най-добрият подход е изследването. Искам неразместената половина от класа да приложи тази техника, като разузнае възможно най-много за новия си съсед по чин. Утре ми донесете описание на откритията си и не се съмнявайте, че ще проверя дали отговарят на истината. Това е биология, не английски, така че и през ум да не ви минава да си съчинявате отговори. Искам да видя истинско сътрудничество и екипна работа. — Усетихме намек за едно премълчано: „Че иначе…“.
Седях съвсем неподвижна. Топката вече беше в неговото поле — аз се бях усмихнала и виж колко добре се получи. Набръчках нос, опитвайки се да установя как мирише той. Не на цигари. На нещо по-наситено, по-плътно.
Пури.
Намерих с поглед стенния часовник и започнах да почуквам с молива в такт със секундната стрелка. Облегнах лакът на масата и опрях брадичка на юмрука си. Въздъхнах.
Страхотно. С това темпо ще се проваля.
Бях забола поглед право напред, но чух тихото плъзгане на писалката му по листа. Той пишеше и аз исках да узная какво. Седяхме на един чин от десет минути — крайно недостатъчно, за да си фантазира някакви неща за мен. Метнах му кос поглед и установих, че докладът му е вече няколко реда и нараства още и още.
— Какво пишеш? — попитах.