И зловещо затворен. Очите на Пач бяха черни топчета. Всичко забелязваха и нищо не издаваха. Не че аз исках да узная повече за Пач. След като не ми допадаше онова, което се виждаше на повърхността, едва ли щеше да ми хареса и другото, което се спотайваше някъде надълбоко.
Само дето не беше точно така. Много от видяното ми допадна. Издължени и тънки мускули на ръцете, широки, но спокойни рамене, и усмивка, която беше от части игрива, отчасти съблазнителна. Намирах се в неловко съглашение със самата себе си, докато се опитвах да пренебрегна нещо, което започваше да ми се струва неустоимо.
В девет часа Доротея приключи за вечерта и заключи на излизане. Присветнах с лампите на верандата два пъти за довиждане и явно светлината беше успяла да пробие мъглата, понеже тя ми отвърна с клаксона. Останах сама.
Заех се с опис на чувствата, които се вихреха вътре в мен. Не бях гладна. Не бях изморена. Дори изобщо не се чувствах самотна. Обаче мъничко се притеснявах за заданието по биология. Казах на Пач, че няма да му се обадя и допреди шест часа наистина така смятах. Сега обаче ме глождеше единствено нежеланието да се проваля. Биологията беше най-трудният ми предмет и успехът ми се колебаеше проблемно между пет и шест. А в съзнанието ми точно това беше разликата между пълна и частична стипендия в бъдеще.
Отидох в кухнята и вдигнах телефона. Погледнах към онова, което все още беше останало от седемте цифри, изписани върху дланта ми. Тайничко се надявах Пач да не вдигне. Ако го нямаше или не искаше да ми съдейства за задачата, можех да използвам този факт срещу него и да убедя Тренера да ни размести. Обнадеждена набрах номера му.
Пач вдигна на третото позвъняване.
— К’во става?
— Обаждам се да попитам дали може да се срещнем тази вечер — казах делово. — Сигурно си зает, но…
— Нора. — Пач произнесе името ми, все едно беше финал на някакъв анекдот. — Нали уж нямаше да ми се обадиш. За нищо на света.
Мразех се, задето си престъпвам думата. Мразех и Пач, задето ми го натякваше. Мразех и Тренера, и откачените му задачи. Отворих уста с надеждата оттам да излезе нещо умно.
— Е? Може ли да се срещнем, или не?
— Ами, оказва се, че не мога.
— Не можеш или не искаш?
— В момента играя билярд. — Долових усмивката в тона му. — Много важна партия билярд.
Съдейки по шума, който се чуваше край него, явно ми казваше истината — за билярда. Спорно беше обаче дали билярдът е по-важен от моето задание.
— Къде си? — попитах.
— В игралната зала на Бо. Не е място за теб.
— Тогава да поговорим по телефона. Приготвила съм списък с въпроси…
Той ми затвори.
Взирах се в телефона невярващо, после откъснах празен лист от тетрадката си. На първия ред написах „кретен“. На долния ред добавих: „Пуши пури. Ще умре от рак. Дано да е скоро. В отлична физическа форма е“.
Незабавно задрасках последното наблюдение, докато стана нечетливо.
Часовникът на микровълновата примигна и показа 9:05. Явно можех да избирам между две неща. Или трябваше да изфабрикувам интервюто си с Пач, или трябваше да отида в игралната зала на Бо. Първата възможност можеше и да ми се стори изкусителна, ако успеех да заглуша гласа на Тренера в главата си, който предупреждаваше, че ще провери достоверността на всички отговори. Не знаех достатъчно за Пач, за да си съчиня всичко от край до край. А втората възможност? Изобщо не ме изкушаваше.
Отлагах решението достатъчно дълго, за да се обадя на майка си. Част от уговорката ни заради нейната свързана с толкова пътуване работа беше да се държа отговорно, а не като дъщеря, която някой трябва не прекъснато да наглежда. Харесвах свободата си и не исках да давам на мама никакво основание да се хване на по-ниско платена работа наблизо, само за да ме държи под око.
На четвъртото позвъняване се включи гласовата й поща.
— Аз съм — казах, — просто се отчитам. Имам да си довърша домашното по биология, после си лягам. Обади ми се утре на обяд, ако искаш. Обичам те.
След като затворих, намерих в едно чекмедже в кухнята монета от двайсет и пет цента. Най-добре е човек да повери трудните решения на съдбата.
— Ако е ези, ще отида — осведомих профила на Джордж Вашингтон, — ако е тура, ще си остана вкъщи. Подхвърлих монетата във въздуха, натиснах я върху дланта си и се осмелих да надзърна. Сърцето ми тупна веднъж повече и аз си казах, че не съм сигурна какво означава това.