— Нещата вече не са в моите ръце — заявих.
Решена да приключа възможно най-бързо, грабнах картата от хладилника, взех си ключовете и изкарах на заден своя фиат „Спайдър“ от алеята пред къщи. Колата сигурно с била симпатична през 1979 година, само че аз не бях безумен фен нито на шоколадовокафявата боя, нито на ръждата, плъзнала безпрепятствено по задния калник, нито на напуканата бяла кожа на седалките.
Оказа се, че игралната зала на Бо е по-далеч, отколкото ми се иска — местенцето беше сгушено близо до брега на половин час път с кола. Разгърнала картата върху волана, най-сетне паркирах фиата на паркинга зад голяма сивкава сграда със светещ надпис „Игрална зала на Бо, пейнтбол на Мад Блек и билярдна зала на Оз“. Стените бяха покрити с графити, а основата им беше осеяна с фасове. По всичко личеше, че заведението ще е пълно с бъдещи студенти в Бръшляновата лига и образцови граждани. Постарах се да се настроя приповдигнато и нехайно, но коремът ми малко се стегна. Два пъти проверих дали съм заключила всички врати и се запътих вътре.
Наредих се на опашката и зачаках да мина през охраната. Докато групата пред мен плащаше, аз се шмугнах покрай тях и се запътих към лабиринта от ревящи сирени и мигащи светлини.
— Да не мислиш, че на теб ти се полага безплатно? — кресна дрезгав от цигари глас.
Завъртях се и примигнах срещу покрит с татуировки касиер.
— Не идвам да играя — отговорих. — Търся един човек.
— Ако искаш да минеш покрай мен, ще си платиш — изръмжа мъжът. — Положи ръце върху плота, на който с тиксо беше залепен ценоразпис — дължах петнайсет долара, само в брой.
Нямах толкова пари в брой. А дори да имах, нямаше да ги похарча за неколкоминутен разпит на Пач относно личния му живот. Усетих прилив на гняв заради разместването в клас и заради това, че изобщо се наложи да дойда на това място. Трябваше само да намеря Пач, после щяхме да поговорим навън. Нямаше да допусна да бия толкова път и да си тръгна с празни ръце.
— Ако не се върна след две минути, ще платя петнайсет долара — казах. Преди да премисля по-добре или да проявя малко повечко търпение, направих нещо крайно нетипично за мен — шмугнах се под въжетата. И не спрях дотук. Бързо тръгнах да обикалям залата, оглеждайки се за Пач. Не можех да повярвам, че постъпвам така, но бях като снежна топка, която лавинообразно набира скорост и мощ с всяка секунда. В онзи момент исках само да открия Пач и да се измъкна оттам.
Касиерът тръгна след мен и се провикна:
— Ей!
След като се уверих, че Пач не е на приземния етаж, хукнах надолу, следвайки табелите за билярдната зала. В основата на стълбите мъжделиви лампи осветяваха няколко маси за покер, до една пълни. Под ниския таван се бяха събрали облаци дим от пури, плътни като мъглата около къщи. Между масите за покер и бара имаше редица билярдни маси. Пач се беше проснал напряко на най-отдалечената от мен и се опитваше да направи труден заобикалящ удар.
— Пач! — провикнах се.
В мига, в който извиках, той удари с щеката си и я заби в покритието на масата. Рязко вдигна глава. Погледна ме със смесица от изненада и любопитство.
Касиерът изтопурка по стълбите зад мен и ме стисна за рамото:
— Горе. Веднага!
Устните на Пач се разтеглиха в поредната почти незабележима усмивка. Трудно ми беше да определя дали е подигравателна, или приятелска.
— Тя е с мен.
Явно думите повлияха донякъде на касиера, защото хватката му поотслабна. Преди да успее да размисли, аз издърпах ръката си и се запровирах между масите към Пач. Направих първите няколко крачки отривисто, но колкото повече доближавах към него, толкова повече губех увереност.
Веднага долових у него нещо различно. Не можех да определя точно какво, но го усетих като електрически ток. Повече враждебност?
Повече самоувереност.
Повече свобода да бъде, какъвто е. Черните му очи силно ми въздействаха. Бяха като магнити, които се лепваха за всяко мое движение. Преглътнах предпазливо и се помъчих да не обръщам внимание на колебливия степ, който танцуваше коремът ми. Не можех да посоча конкретно, но нещо у Пач не беше каквото трябва. Нещо не беше нормално. Нещо не беше… безопасно.
— Извинявай, че ти затворих — каза Пач, когато се доближи до мен. — Тук, долу, сигналът е слаб.
Да бе!
Пач наклони глава, с което показа на останалите да си вървят. Настана неловко мълчание, преди някой изобщо да помръдне. Първият тип, който си тръгна, ме блъсна по рамото, докато минаваше покрай мен. Направих крачка назад, за да запазя равновесие, и вдигнах очи тъкмо навреме, за да срещна студените погледи на останалите двама играчи, които си тръгваха.