Страхотно. Не бях виновна, че Пач ми е партньор.
— Осма топка? — попитах го с извити вежди и се постарах да звуча самоуверена и в свои води на това място. Може би той имаше право и игралната зала на Бо не беше подходящо място за мен. Което обаче не значеше, че ще хукна към изхода. — Колко високи са залозите?
Усмивката му се разшири. Този път бях съвсем сигурна, че ми се подиграва.
— Не играем за пари.
Сложих чантата си в края на масата.
— Жалко. Тъкмо щях да заложа всичко, което имам, срещу теб. — Вдигнах листовете с домашното, на които бях написала два реда. — Няколко бързи въпроса и изчезвам.
— Кретен? — прочете Пач на глас и се облегна на щеката си. — Рак на белия дроб? Това някакво пророчество ли е?
Размахах домашното във въздуха.
— Допускам, че и ти имаш принос за тази атмосфера. Колко пури пушиш на вечер? Една? Две?
— Не пуша. — Звучеше искрен, но не му се вързах.
— Хммм — изсумтях и оставих листовете между осма топка и лилавата четвърта. Неволно бутнах лилавата топка, докато пишех на третия ред: „Със сигурност пури“.
— Обърка играта — отбеляза Пач все още усмихнат.
Срещнах погледа му и не се сдържах, отвърнах на усмивката му — за кратко.
— Не в твоя полза, надявам се. Коя е най-голямата ти мечта? — Гордеех се с този въпрос, защото знаех, че ще го озадача. Изискваше предварително обмисляне.
— Да те целуна.
— Не е смешно — отговорих, без да откъсвам очи от неговите, доволна, че не заекнах.
— Не е, обаче ти се изчерви.
Приседнах отстрани на масата и се постарах да си придам равнодушен вид. Кръстосах крака и използвах коленете си като подложка за писане.
— Работиш ли?
— Разчиствам масите в „Бордърлайн“ — най-добрият мексикански ресторант в града.
— Религия?
Въпросът не го изненада, но и не преливаше от радост.
— Нали каза няколко бързи въпроса? А този е вече четвъртият.
— Религия? — настоях по-твърдо.
Пач замислено поглади брадичката си с ръка.
— Не е религия, а е… култ.
— Ти си последовател на култ, така ли? — Твърде късно си дадох сметка, че звуча учудено, а не биваше.
— Оказа се, че ми трябва едно хубаво женско жертвоприношение. Смятах да я подмамя най-напред да ми се довери, но ако вече си готова…
И последната следа от усмивка се стопи от лицето ми.
— Не ме впечатляваш.
— Дори не съм започнал да се старая.
Надигнах се от масата и застанах до него. Беше цяла глава по-висок от мен.
— Ви ми каза, че си от горните класове. Колко пъти са те късали по биология в десети клас? Веднъж? Два пъти?
— Ви не ми е говорителка.
— Отричаш ли, че са те късали?
— Казвам само, че миналата година не ходих на училище. — Очите му ми се надсмиваха, но това само засили решимостта ми.
— Да не си кръшкач?
Пач остави щеката си върху билярдната маса и ме повика с извит показалец. Не се приближих.
— Да споделя ли една тайна? — попита ме поверително. — Не съм ходил на училище досега. Още една тайна? Не е толкова тъпо, колкото очаквах.
Лъжеше. Всички ходят на училище. Имаше си закони. Баламосваше ме, за да ме ядоса.
— Мислиш, че те лъжа — каза той и се подсмихна.
— Никога ли не си ходил на училище? Ако е вярно, ако казваш истината, макар да се съмнявам, защо реши да се запишеш тази година?
— Заради теб.
Прониза ме импулсивен страх, но си напомних, че точно това цели Пач. Не отстъпих и се постарах да си придам ядосан вид. Все пак ми трябваше известно време, преди да съм в състояние да продумам:
— Това не е истински отговор.
Явно беше направил крачка напред, понеже неочаквано единствената преграда между телата ни се оказа тъничък слой въздух.
— Очите ти, Нора. Тези студени, светлосиви очи се оказаха удивително неустоими. — Наклони глава настрани, сякаш искаше да ме изучи от нов ъгъл. — И тези убийствени плътни устни.
Слисах се не толкова от казаното от него, колкото от онази своя частица, която откликна положително. Дръпнах се назад.
— Край. Тръгвам си.
Обаче едва изрекла думите, осъзнах, че не са истина. Усетих порив да кажа още нещо. Поразрових оплетените мисли в главата си и се опитах да открия какво усещах, че трябва да кажа. Защо беше толкова насмешлив и защо се държеше така, сякаш бях направила нещо, с което да го заслужа?