— Гледай що зян направихме! Че може ли така? Тук ще стоим, откъм житата! Натири стадото по-нагоре!
Върнах се и още отдалече заразпитвах:
— Дядо бе, ама ти не можа ли да разбереш какво е ставало през тия шест дни с Шабан и единака, а, не можа ли?
— Можах, можах — рече той, — но ти слушай с ушите и гледай стадото с очите, чу ли? То бива ли така — приказваме и пакостим!
— Ще гледам, деденце, разказвай!
Старецът поседна и пак подхвана прекъснатия разказ:
— Разбрах аз какво е било два-три дни по-късно. Отвори ми се работа и тръгнах по нашите села. Днес в едно, утре в друго. Още в първото село вечерта в кръчмата чух да говорят за единака. Тук задигнал шиле, там издушил стадо. Някой разправяше как нападнал коня му, та едвам го отървали. Във всеки разговор за единака все споменаваха и за едно непознато другоселско куче, което вървяло по петите му. Не можах да се сдържа и се обадих:
— Това куче е мое, селяни!
— Твое ли? Аферим — избоботи един перчемлия ерген, — видях го, когато единакът нападна стадото ни. И оня голям, ама и кучето не пада по-долу, все подире му, но не може да го настигне — вълк стига ли се.
Във всяко село все така разправяха. Разбра се, че единакът не е скланял да се бори с Шабан. Вършел си пакостите и като по-бърз от кучето, го държал далече от себе си.
От село на село, стигнах до селото под планината Любата. Там научих как е свършила работата. Един крайненец чул страшно ръмжене над къщата си през нощта. А на сутринта по следите, оставени в дебелия сняг, разбрал всичко.
Единакът успял да заблуди кучето и се откъснал от него за малко. Грабнал овца от стадото на един сиромах, замъкнал я до големия, затрупан със сняг трън над къщата на крайненеца и започнал да се гощава.
Шабан, види се, разбрал, че не може да настигне звера, и наумил да го надхитри. Вместо да върви подир него, той заобиколил и тръгнал насреща му. Единакът не можел да го вижда от тръна, зад който ръфал овцата. Вятърът духал от него към кучето, та не е можал и да го надуши. Шабан стъпвал полека, дебнешком, докато наближил досами тръна. Там, за да не го усети врагът му, се влякъл по корем, педя по педя. Така кучето дошло на разкрач от единака. Разделял ги е само накачуленият със сняг трън. Оня тъкмо е хрускал голям кокал, когато кучето изскочило иззад тръна и се хвърлило отгоре му. Нямало накъде, зверът приел боя.
Колко време е траяла борбата между Шабан и единака, крайненецът не можа да каже точно. Но на мястото, където са се давили, имало цял харман разринат и утъпкан сняг. Накрая Шабан го надвил. На сутринта крайненецът намерил единака мъртъв върху снега.
Слънцето беше се вдигнало на пладне. Овцете, навели глави, дишаха тежко. Поведохме ги на водопой. Встрани вървеше Караман. Гледах го и си спомних думите на дядо: „Ти не знаеш Шабан, пред него Караман е мъниче!“
Какъв ли ще да е бил тоя Шабан? Така исках да си го представя, а все не можех.