Не можеше да разбере защо й беше притрябвало на Айрис да идва тук, освен ако не бягаше, без да осъзнава къде отива. Или пък искаше да отиде възможно най-далеч от хората и непрестанното им приказване, а сутеренът като напълно тих предлагаше най-надеждно уединение.
Чу тракане и издрънчаване в инсталационното помещение и прошепна „Айрис“ толкова тихо, че едва ли би го чула, дори да стоеше до него.
Бейли Хоукс
Въпреки изчезването на жените и децата от това помещение бързото претърсване ги увери, че апартаментът на Къп не беше по-опасен от всяко друго място в „Пендълтън“. Нищо чудно Спаркъл, Туайла, сестрите и децата да си бяха тръгнали от тук по свое желание, което най-вероятно се дължеше на странната слуз по пода. Постигнаха съгласие, че колкото по-малко се излагат като групова мишена, толкова повече оцелели ще има след обратния преход. Всяка от групите имаше пистолет и фенер, така че бяха еднакво подготвени за случай на нападение.
Заради тремора Сайлъс връчи пистолета си на Падмини, която беше обучен стрелец. Тя обясни, че в наши дни, където и да отидеш, има тапори, хараамкор и ведия — хулигани, крадци и откачалки — и всяка разумна жена трябва да владее самозащита. Тя щеше да остане в апартамента на Къп с Кърби Игнис и Сайлъс.
Бейли с неговата берета и Том Тран с фенера щяха да намерят изчезналите… ако изобщо можеха да бъдат открити. Когато погледна часовника си и видя, че часът е шест и двайсет и осем, Бейли не можа да повярва, че са минали малко повече от три часа, откакто седеше на бюрото си, работеше и наблюдаваше фигурата, впоследствие вселила се в Сали Холандър, как преминава през стаята му и изчезва в стената и точно това го беше накарало да зареди пистолета и да го вземе със себе си.
Спаркъл Сайкс
Айрис не беше хукнала към познатата обстановка в апартамента им, а дори и да го беше направила, щеше да открие, че и там всичко се е променило като в целия „Пендълтън“. Спаркъл и Туайла провериха и останалите два апартамента в южното крило на втория етаж, но и те бяха пусти като другите.
— Тя е добре, където и да е — успокояваше я Туайла, докато бързаха по коридора към стълбището.
Спаркъл на свой ред окуражи Туайла:
— Той също, щеше да усетиш, да знаеш, ако нещо му се беше случило.
Преди това не бяха споменавали нищо по въпроса и Спаркъл реши, че трябва да го направят сега, за да не потъне надеждата им в море от ужас.
Почти бяха стигнали до стълбището, когато чу скърцането и бръмченето на асансьорната кабина в шахтата точно зад ъгъла. Таблото показваше, че слиза от третия етаж.
Уини може и да не се беше качил отново в асансьора след случилото се, но имаше вероятност Айрис да го е сторила. Трябва да имаше някого вътре, беше съвсем възможно това да е Айрис, и Спаркъл натисна бутона за повикване, за да се увери, че кабината няма да ги подмине.
— По-добре недей — предупреди я Туайла в този момент.
Миг по-късно индикаторът звънна, плъзгащите врати се отвориха, а в кабината стояха Логан Спранглър и сестрите Къп.
Уини
Инсталационното помещение на този разнебитен „Пендълтън“ беше точно едно от местата, за които всяка майка предупреждава детето си да не доближава: ред след ред масивни стари машини, всяка от които може да те смаже, ако се катурне, повредени бойлери, разхвърляни инструменти с остри ръбове, гниещи дървени платформи с опасни трески, кабели с оголени жици, в които може да тече или не ток, достатъчно силен да изпържи очните ти ябълки в собствената телесна мазнина, повече ръжда отколкото в автоморга върху декари площ, мухъл и плесен, скелети на плъхове, както и изпражненията им, отдавна превърнали се в пепел, купища огънати пирони и счупени стъкла. При други обстоятелства това би било най-страхотното място за проучване. „Други обстоятелства“ означаваше без чудовища наоколо.
След единичното издрънчаване и тракането след това Уини не беше чул нищо повече от тихото скърцане на гумените подметки на обувките си, докато стъпваше по боклуците. Ако Айрис беше намерила убежище тук, би била потиха и от мишка, мишката поне би изцвърчала. Тя, разбира се, беше тиха през повечето време. Това не беше нещо ново за нея. Уини я познаваше много бегло преди скока, майките им се бяха спирали да си поговорят набързо, а тя обикновено беше безшумна като някоя мебел.
Понякога се беше чудил какво ли е да бъдеш като Айрис. Трудно му беше да си го представи. В основни линии му се стори доста самотно. Въпреки че майка му винаги беше наоколо, от време на време го обземаше самота и чувството не беше приятно. Струваше му се, че колкото и самотен да се беше чувствал, това беше малка част от самотата, в която Айрис беше прекарала целия си живот. Тази мисъл винаги го натъжаваше. Щеше му се да може да направи нещо за нея, но нямаше нищо подходящо, което да е по силите на кльощаво хлапе със свои си проблеми.