Досега.
Уини огледа между машините, покрай металните рафтове с мухлясали картонени кашони по тях. Рафтовете бяха обточени с някакви полипи, потрепващи заради тежестта на колонията, която образуваха. Всичко в огромното помещение сякаш се крепеше на косъм, можеше да се сгромоляса, стига само някой да кихне или да го погледне по-настойчиво.
Тъпчеше нещо, което миришеше на старо германско сирене и издаваше джвакане — съвсем слабо, но достатъчно, за да заглуши за известно време звуците в другия край на помещението. Щом преджапа през въпросната субстанция и чу другия шум, застана напълно неподвижен с вдигната глава и се заслуша. Звуците бяха плахи и на пресекулки, като че ли нещо се стараеше да не привлече внимание към себе си. Бяха бързи и шумолящи, напомняха на сухи есенни листа, носени по тротоара от лек ветрец. Третия път, когато чу шума, осъзна, че идва отгоре, не точно над него, а от дъното на инсталационното помещение.
Жълтеникавата светлина тук не беше така ярка, както при басейна. Сенките, които бяха почти навсякъде, изглеждаха толкова плътни и кадифени, сякаш можеш да се увиеш в тях като в пелерина невидимка.
Не можеше просто да стои като вцепенен тук и да слуша дращенето отгоре да приближава все повече и повече на кратки почивки. Трябваше да открие момичето и да се махат оттук, преди нещо да се е стоварило на главата му от високия таван. Осмели се да прошепне „Айрис“ в момента, в който стигна до края на следващия ред машини.
Уини беше превъзмогнал страха. Това не означаваше, че не се бои. Означаваше още по-силен страх. За известно време го беше обсебил типично момчешкият изследователски дух и макар и притеснен, не беше уплашен. Без да си дава сметка, че се случва, изведнъж изпадна в истински ужас може би защото осъзна това, което не можеше да долови“ е очите и ушите си — че се доближава все повече и повече до нещо, готово да изтръгне гръкляна му.
Дори и да можеше да се загърне в кадифените сенки като в пелерина невидимка, нямаше да го направи, защото беше сигурен, че там вече се е увило нещо, пълно с лоши помисли, което го очакваше.
Щом сви към следващия ред с апарати, видя Айрис, застанала пред огромен балон или мехур, образувал се в ъгъла между двете стени. Беше широк около метър и двайсет и висок около два метра и двайсет сантиметра, издуваше се от ъгъла, сякаш беше огромна водна капка. Мехурът излъчваше лека светлина, по-слаба от тази на фунгите, по-скоро зелена отколкото жълтеникава, и нямаше нужда от съпътстваща зловеща музика, за да ти подскаже, че не вещае нищо добро.
Уини не искаше да изненада Айрис изневиделица, но също така не му се щеше да подвикне отдалеч за поздрав. Промъкна се към нея, но не толкова близо, че да я докосне, ако се протегне, та да не би допирът да предизвика нова гоненица.
Лицето на момичето беше зелено като на зомби, но това беше просто отражение от мехура. Очите й бяха ококорени и проблясваха със същата зловеща светлина. Устните й се движеха, сякаш разговаряше с някого, но от тях не излизаше звук.
От дъното на инсталационното помещение към средата отново се чу шумоленето по тавана, сякаш някой се придвижваше на по половин метър, преди да спре да се ослуша.
Докато Уини се чудеше какво да каже — обичайния му проблем, — вгледа се по-внимателно в мехура и видя, че е влажен и покрит с някаква мембрана, подобна на мрежа от полупрозрачни вени. Светлината в него беше приглушена, но той успя да види, че вътре има нещо, нещо голямо и странно. Значи мехурът всъщност беше един вид утроба. Рано или късно нещо щеше да се появи оттам. Уини предпочиташе да е късно.
Айрис продължаваше да движи устните си беззвучно. След като не изричаше и дума, Уини се зачуди дали не повтаря нещо, което мехурът й внушава телепатично.
— Айрис — прошепна той и тя извърна глава към него.
32. Тук и там
Туайла Треърн
Щом вратите на асансьора се отвориха, Туайла възкликна изненадана:
— Марта, Една!
А Спаркъл попита:
— Какво правите тук, къде отивате?
Още докато задаваше въпроса си, Туайла си даде сметка, че няма да последва отговор. Имаше нещо абсолютно нередно у сестрите Къп и началника на охраната. Лицето на Марта не беше сбръчкано както преди. Не изглеждаше по-младо. Само по-пълно. Беше подута като страдащите от сърце, които задържат течности, а кожата й беше жълтеникава дори и в осветената в синьо кабина. Една също беше подпухнала и плътта й, подобно на другите двама, изглеждаше мека, покрита с огромни пори, почти като гъба, приличаше на кожата на шесткракото, напомнящо на бебе същество, което Спаркъл беше описала.