Бяха направили едва няколко стъпки извън сенките в сиянието на жълтеникавата светлина, когато някакъв шум над главите им привлече вниманието им към тавана. Високо горе между преплетените тръби и колониите от искрящи фунги се промъкваше нещо с размерите на човек, но по-гладко. Въпреки големината си то се движеше по тавана уверено като хлебарка.
Уини прошепна:
— Бягай — и бутна Айрис в дълбоките сенки, далеч от стената, към редицата от антични машини и шкафове, пълни с незнайни неща.
Доктор Кърби Игнис
Навън, в страната на нощта, небето в един миг се превърна в черно море на безвремие, звездите — в ледени късове, носени от течението, а въздухът беше ненаселен. На нивото на земята природата напълно се беше променила — абсолютно неподвижна като огромен механизъм, отказал да работи.
В следващия момент небето остана море на безвремието, а всяка звезда беше ледена точка, но въздухът отново приюти летящите създания, които едновременно се спуснаха към земята, повечето дребни, но сред тях и големи, а после започнаха ту да се приближават към примамващата луна, ту да се отдалечават от нея. По западния склон на Шадоу Хил, там, където някога се бе издигал град, се бе ширнала равнина чак до тъмната извита линия на хоризонта, покрита с висока светеща трева, чиито стръкове се движеха като един, сякаш полюшвайки се на ленивия ритъм на хавайска песен.
По-рано Падмини беше казала, че този странен нов свят с необичайна природа сякаш изпада в размисъл при заставането си в пълна неподвижност като една същинска Гея, женското съзнание на планетата, на която й бе нужен абсолютен покой, за да медитира върху възвишена мисъл, хрумнала й току-що. Колкото и фантазьорска да бе тази идея, от минута на минута придобиваше все повече смисъл за Кърби. И когато всички живи неща отвъд прозореца внезапно се задвижиха като едно, възприемайки познатите ритми, той проумя какво вижда пред себе си и как бе възникнало то. Знаеше чий труд може да е бил люлката на сътворението на тази Гея и с какво намерение е създадена.
Хладът, който го прониза, бе по-вледеняващ от всеки страх, който бе познавал до този момент. Но не. Не беше страх. Или по-точно не беше само страх. Беше и страхопочитание. Той пусна в съзнанието си внезапно осъзнатата истина, толкова мащабна по своето естество, с такава огромна мощ, че колкото и ужасен да бе евентуално светът отвъд прозореца, той го намираше омагьосващ и мрачно притегателен.
Ако тази Гея бе застинала неподвижно в размисъл, струваше му се, че знае до какво прозрение е стигнала и какво решение е взела.
Спаркъл Сайкс
Тръгнаха бързо надолу по южното вито стълбище, каменно гърло, което ги поглъщаше все повече и повече. Варовиковите стени, декоративният бронзов парапет и полираните мраморни стъпала й бяха познати, но същевременно странни, както сънищата, в които привичната обстановка крие определена тайнственост.
Този „Пендълтън“ от края на историята с изпълнените със странен живот стени като че ли растеше и вече не беше имението, плод на толкова изящно изкуство, а разпростиращ се замък — продължаваше да бъде от камък, но се разрастваше с енергията на жив организъм. Това усещане сигурно се дължеше на отделянето й от Айрис. С всяка минута, в която Спаркъл не беше с дъщеря си, тя си представяше как момичето се отдалечава в мрака като астронавт, който не е свързан с космическия кораб, и се рее, отнесен към безкрайността.
Усещането, че сградата може по своя собствена власт да прибавя нови стаи и коридори, а може би и още етажи, се потвърди, щом стигнаха до партера, но продължиха да чуват тракането и бръмченето на асансьорната кабина със сестрите Къп и Логан Спранглър, която се спускаше надолу далеч след като подмина сутерена.
Първото помещение по южния коридор беше огромна кетъринг кухня, в която се приготвяха ястията, сервирани в залата за празненства до фоайето. Под вездесъщите светещи фунги се виеха паяжини, изкусни като архитектурни елементи, но нямаше паяци; пособията от неръждаема стомана бяха мръсни и петнисти като поцинкована ламарина и имаше три централно разположени правоъгълни острова, зад които можеше да се скрие дете. В дъното на кухнята се виждаше полуотворена врата за склад, в който не можеше да се влезе от коридора.
Туайла с пистолета и Спаркъл с фенера след нея влязоха вътре предпазливо, но бързо и изведнъж тишината беше нарушена от заплашителния хор, носещ се от мивките: настоятелни гласове на чужд език, съскане и клокочене, звуци от пълзене, като че ли в каналите имаше змии, промъкващи се нагоре. Дяволски създания се събудиха от сън около тях. През замъглените прозорчета на трите фурни се виждаха бавно движещи се сиви пипала, които пълзяха по двойните стъкла; вероятно бяха се добрали дотам отзад през стените иди се бяха промъкнали през вентилаторите. В горния ред шкафове нещо следваше жените из помещението, тракаше по вратичките, докато минаваше от вътрешната им страна, сякаш щеше да ги отвори и да се хвърли върху тях. Конструкцията над главите им скърцаше като от голямо натоварване, металните въздуховоди вибрираха и дрънчаха, а от вентилационните отвори се сипеше прахоляк. Лъчът от фенера в ръката на Спаркъл постоянно се отправяше в различни посоки, а Туайла не можеше да реши към кой от звуците да насочи пистолета.