Онова, което издаваше тези звуци, далеч по-реално от призрак, не се опитваше да влезе в съзнанието им както преди, но Спаркъл усещаше настроението му, неговата настойчивост, както би почувствала хлад пред отворен фризер. Страстта му беше ледена, смъртта им — негов страстен копнеж, плътта им — предпочитана леха, в която да изникне поредната му форма на изява. Представи си всичко това, без да има нужда от превод на думите му.
В дъното на кухнята през отворената врата към склада се виждаше гъста сочна растителност без никакъв хлорофил, месестите листа бяха бели и гладки като сирене, бели въпреки сиянието на фунгите в кухнята и още по-бели на светлината на фенера. Между листата се виждаха цветовете на хищни растения, приличаха на челюстите на мухоловка венера и повечето от тях бяха забили прозрачните си като стъкло зъби в листата, бавно ги разкъсваха и ги поглъщаха в неспирен канибализъм.
Имаше вероятност телата на децата да лежат в корените на това нещо, месестата зеленина да расте от празните им очни ямки. Спаркъл потрепери от погнуса и й се прииска да има под ръка бензин и кибрит. Сякаш отгатнали мислите й, отворените челюсти на няколко от цветовете, които не бяха открили листо, с което да се хранят, насочиха прозрачните си зъби към тях. Омразата на врага им и жаждата за насилие я потиснаха още повече и почувства облекчение, когато излезе от кухнята след Туайла.
Ала сега вече неговата омраза ги притискаше накъдето и да се насочеха: по коридора, в апартамент 1-D, в апартамент 1-Е. Дори там, където имаше малко или никакви образувания, Спаркъл долавяше движение в стените, а на някои места й се струваше, че таваните и стените се издуват не само от старост, но и от нещо, което се разраства зад тях.
Надникнаха през вратите на товарния асансьор в дъното на коридора. Въпреки че беше празен, от шахтата се усещаше силно присъствие, нещо което щеше да пробие пода на кабината и да изскочи през вратите.
Тръгнаха бързо по западния коридор и Спаркъл попита:
— Усещаш ли го навсякъде около нас?
— Да — потвърди Туайла.
— Иска да ни убие.
— Защо тогава не го направи, по дяволите?
— Може засега да предвкусва насладата.
— Отложено възнаграждение? Някога да си успяла да метнеш мъж с това?
— Това не ти е мъж. Това е някакво… проклето нещо.
Завиха по западния коридор и Туайла извика с объркан и тревожен глас:
— Уини? Къде си, Уини?
Очевидно не беше от голямо значение да са тихи. Нещото, обсебило този „Пендълтън“, знаеше къде се намират във всеки един момент, присъствието му беше осезаемо и тук, както и в кухнята за кетъринг.
Спаркъл викаше Айрис, въпреки че и в далеч по-обичайна ситуация Айрис не би отговорила.
Мики Дайм
Седнал в кухнята на доктор Кърби Игнис, Мики усети как нещо се прокрадва в съзнанието му и незнайно защо се сети за кървавочервените нокти на майка си, докато прехвърляше купищата писма от почитатели, като избираше на кои да отговори и кои да отхвърли като недостойни за кореспонденция. Това в главата му, разбира се, не бяха нейните пръсти. Преди тази вечер подобно усещане сигурно щеше да го побърка от уплаха. Макар усещанията да бяха самата основа на съществуването, човек би искал да избягва лошите усещания. Ала тъй като беше осъзнал и приел лудостта ся, реши че и това се дължи на нея, че ненормалната му страна е предприела нещо като разходка в собствения му череп. Или нещо подобно. Каза си „Добре тогава“, отпусна се и остави нещата просто да се случват.
В следващия момент сякаш сънуваше наяве, все още се намираше в кухнята, но в същото време съвсем живо виждаше подредени в кръг гигантски черни дървета с напукана кора. Отправи се на пътешествие през сърцевината им и оттам в земята към всякакви интригуващи места, видя всевъзможни интересни неща, в това число и погрома срещу човечеството, унищожението на градовете и главоломното израстване на Единственото. Приличаше на най-невероятния филм на всички времена, с най-скъпите специални ефекти в историята, режисиран от Джеймс Камерън след употреба на амфетамини и ред бул. Макар да остана с усещането, че Единственото го сметна за прекалено ненадежден, за да бъде от полза, изживяването беше невероятно и Мики реши, че лудостта може да се окаже най-хубавото нещо, което му се е случвало.