Уини
Ако тичаха покрай стената, щяха да са твърде изложени на показ. Трябваше да се промъкват между неработещата техника спуканите бойлери, шкафовете за инструменти, да се провират под и над многобройни тръби.
Уини разчиташе единствено на светлината от светещите фунги да го насочва и накрая очите го заболяха, светлините и сенките започнаха да се сливат в странни форми и почувства слабо замайване, но успя да запази равновесие, само леко загуби ориентация.
Реши, че е по-добре да не тичат по пътеките, защото онова което се промъкваше по тавана, можеше да ги види по-лесно, независимо дали още е горе, или е слязло. Слабото осветление и провирането през тесните пространства помежду съсипаното оборудване още повече го затрудняваше в ориентацията и достигането до вратата към коридора на сутерена.
Покритият с боклуци под също беше препятствие, затрудняващо ги да са бързи и тихи едновременно. Уини избра тишината пред бързото, но шумно бягство, защото осъзнаваше, че щом нещото на тавана го зърне, няма начин да не победи.
Хванал здраво ръката на Айрис, съсредоточен в пода пред тях, той прекоси широката метър и петдесет пътека и се притисна между два четвъртити шкафа с техника, високи над два метра. Дръпна Айрис към себе си в тясното пространство, където следващият ред с машини се допираше до предишния.
Спря в плътната сянка, като дишаше бавно през устата и се стараеше да чуе нещо друго освен блъскането на сърцето си. Въздухът миришеше на ръжда и мухъл и на нещо, което не можеше да определи, но нагарчаше леко, докато охлаждаше езика му. Уини се чудеше дали онова, което вдишва, няма да остане завинаги в дробовете му.
Айрис стисна ръката на Уини още по-силно и щом се обърна към нея, дори и в плътната сянка видя, че очите й са разширени от ужас. Явно беше съзряла нещо обезпокоително на обслужващата пътека през процепа между машините.
Той внимателно наклони главата си наляво и също надникна — видя нещото, което лазеше по тавана, да върви изправено. Приличаше на крокодил, но във вида му имаше и нещо котешко; в крайна сметка не беше нито едно от двете. Високо, жилаво и силно. Всяка от двете му ръце, завършващи с дълги пръсти, изглеждаше достатъчно голяма, за да обхване лицето му от под брадичката чак до върха на челото и да го отскубне от черепа, сякаш сваля маска от карнавален костюм.
Съществото изчезна от погледа му. Уини почака за момент и продължи напред, като дърпаше Айрис след себе си между оборудването. Наведе се напред, подаде глава и погледна наляво в момента, в който звярът зави наляво по обслужващата пътека и изчезна от погледа му в посоката, от която бяха дошли.
С основание беше решил, че пътеките са опасни. Докато светлината от фунгите бавно избледняваше, той и Айрис — чиито аутизъм за миг й беше позволил да се съсредоточи и да запази хладнокръвие — се движеха на зигзаг през гората от машини като Хензел и Гретел, побегнали от ядящата деца вещица, но това тук беше още по-неприятно, а и нещото нямаше да ги почерпи с джинджифилови сладки.
С размери двайсет на дванайсет метра, инсталационното помещение имаше площ от двеста и четирийсет квадратни метра, повече от стандартен дом, но на Уини му се струваше, че е два или три пъти по-голямо. Щом излязоха на открито, без още да са близо до вратата, объркването и разочарованието му се примесиха с нов ужас, защото подът беше засипан с месингови гилзи, а до стената имаше четиринайсет човешки скелета, десет на възрастни хора и четири детски; някои още държаха пистолети, а други се бяха кил нали до падналите оръжия.
Уини се разтревожи да не би да води Айрис към толкова екстремно изживяване, че тя никога повече да не успее да постигне покой, но сред оръжията видя едно, което можеше да му свърши работа. Автоматичните оръжия сигурно нямаха муниции и бяха прекалено ръждясали, за да стрелят. Освен това откатът щеше да го повали, оръжието щеше да отскочи от ръцете му и би извадил невероятен късмет, ако не бъде уцелен от рикошет право в челото. Едно от оръжията беше байонет с щик и му се стори, че може да му е от полза. Ако се окажеше притиснат, щеше да е по-добре от нищо.