Той прошепна:
— Ще се справим — макар да беше изненадан, че още са живи, и я поведе към скелетите.
Вдигна байонета с една ръка и остана учуден от тежестта му. Можеше да го носи, но ако се случеше да го насочи срещу нападател и да го използва, щяха да са му нужни двете ръце и щеше да се наложи да пусне момичето.
Щикът беше здраво закрепен към цевта на оръжието и докато Уини обмисляше дали наистина си струва да го вземе, хищен нечовешки вик прокънтя сред огромните съоръжения и стените на помещението. Не беше лесно да се определи позицията му, но Уини се боеше, че няма да успеят да се прикрият достатъчно бързо от създанието и можеше да се натъкнат точно на него. Право в челюстите и между зъбите му.
Да запази пушката или да се скрие? Беше лесно. Да се скрие.
Между два от труповете на възрастните имаше достатъчно място за Айрис. Бутна я към пода, подкани я да седне с гръб към стената до него между труповете, като всеки от тях се облегна върху нея. Вместо да се опита да му избяга, както би направила по-рано, ръката й стисна неговата толкова силно, че кокалчетата го заболяха.
Дрехите на мъртъвците бяха мухлясали и прогнили на места с разлагането на плътта и дрипите висяха на страховитите си закачалки. Уини не можеше да освободи едната си ръка от ужасената хватка на момичето и използваше само лявата, за да се протегне през Айрис и бързо да я поприкрие с омазненото палто на единия труп.
Горната част на скелета се плъзна по стената и се опря на момичето, но от нея се чу тихичко „Уффф“, нищо повече.
Уини заметна някои от дрехите на другия мъртвец върху себе си. И този скелет се плъзна по стената и се катурна към него, кокалестото рамо се настани точно пред лицето му.
По-голямата част от телата им — и само част от лицата им — бяха прикрити. Светлината беше оскъдна, а сенките — плътни. Може би бяха в безопасност, докато някой дойде и ги намери, ако някой изобщо дойдеше или поне за няколко минути, докато създанието реши, че са се измъкнали от инсталационното помещение, и тръгне да ги търси на друго място.
Парчето от дрипавия ръкав на мъртвеца върху лицето на Уини миришеше отвратително и той се опитваше да не тълкува произхода на тази миризма. Като едва се сдържаше да не повърне, прошепна на Айрис:
— Много си смела.
Звярът се появи отдясно в дъното на обслужващата алея на четири-пет метра разстояние зад пространството, осеяно е месингови гилзи. Застина и напрегнато започна да върти главата си в различни посоки. Уини реши, че все пак не е зле, дето след толкова време дрехите още миришеха на смърт и това прикриваше миризмата на млад живот.
Създанието внезапно хукна покрай скелетите и изчезна в сенките на машините. Не посмяха да се зарадват, че си е отишло. Тук бяха на по-сигурно място, сред костите и вонята на мъртъвците, ако можеха да изтърпят напрежението и миризмата. А и докато не ги преследваха, Уини получаваше възможност да помисли. Имаше нужда от време за това. Може би цял месец.
Отново прошепна на Айрис:
— Много си смела.
Облени от студената пот на двамата, ръцете им бяха като запоени една за друга.
33. Тук и там
Том Тран
В живота на Том, дълго преди тази трансформация на „Пендълтън“, се бяха случвали събития от толкова гротескно естество, че сякаш изкривяваха самата тъкан на реалността, а след тези събития и природните закони добиваха разтегливост за известно време.
Хилядите тела в масовия гроб край На Транг бяха белег на тъй невъобразима жестокост, че след като той и баща му бяха вървели по ръба на ужаса, светът вече нямаше същия облик. Джунглата, през която бяха избягали, бе познатата, ала някак променена: палмите изглеждаха деформирани, клоните им бяха заострени вместо разперени; евкалиптите бяха прекалено тъмни, почти черни, и миришеха на бензин; шефлерата, чиито цветове обичайно бяха убиточервеникави сега бе отрупана от съцветия в тъй алени багри, че изглеждаха като изкуствени; каучуковите дървета, папратите, татулът, храстите, филодендроните и дървесните лози не бяха на обичайните си места и някои от тях бяха видимо различни, а при други промените трудно можеха да се определят, но ги караха да изглеждат странни и неземни. Прекараха два дни в този див свят, вървяха по четиринайсет часа в денонощието, а им бяха нужни едва осем, за да стигнат до целта си. Не се бяха загубили, не бяха изпаднали в делириум, но разстоянието сякаш се беше удължило, а светът беше по-голям и недружелюбен от преди.