Подобно нещо се беше случило и в една малка лодка в морето, в която се бяха качили той и баща му с още петдесетима оцелели. След като бяха нападнати от тайландски пирати и трийсетима от техните хора бяха изклани, а пиратите дадоха достатъчно жертви, че да се оттеглят с палуба, обляна в кръв, времето в Южнокитайско море напълно се обърка, денят продължаваше само няколко часа, нощите бяха невероятно дълги, а всички звезди бяха разместени из небето. Том знаеше, че всеки, който не е бил там, би казал, че това е било делириум, но за всички присъствали беше нещо далеч по-загадъчно.
А сега, в този променен „Пендълтън“, двамата с Бейли Хоукс вървяха по коридори, които със сигурност бяха много по-дълги, и бродеха из порутените помещения в апартаментите и общите пространства, в които не си спомняха да е имало толкова много стаи. Не се бяха загубили нито веднъж, но на няколко пъти се оказваха дезориентирани, имаха чувството, че тази сграда е различна от „Пендълтън“ от тяхното време, и то не само заради ужасното й състояние.
Откриха още по-странни образувания от гъби и други израстъци, чуха движение в стените и усетиха тягостното присъствие на тайнствения господар на този „Пендълтън“. Трябва да бе някаква телепатична сила, тъй като Том чувстваше пълзене в мозъка си, подобно на студена мъгла. Внушаваше им презрение и неподправена омраза.
Колкото повече търсеха, толкова повече убеждението на Том, че ще загинат тук, при това скоро, се засилваше. И все пак нападението се бавеше.
Макар да му се струваше, че не са претърсили навсякъде и не можеше да си спомни как се бяха върнали в западното крило на втория етаж, където вече бяха проверявали, Том продължаваше да върви. Излязоха от 2-D, апартамента на Тюлис, и завиха надясно. Щом се озоваха в коридора, от отворената врата на 2-F се появи млад мъж, когото Том не беше виждал преди, и тръгна към тях.
— Свидетел — обърна се към него Бейли Хоукс.
Уини
Предвид обстоятелствата тайм аут за размисъл не бе лоша идея, стига да си достатъчно умен, за да си изградиш стратегия. Скрит между скелетите, притиснат от смрадта на мъртвешките дрехи, Уини обмисляше кое ще е най-доброто за него и Айрис, но единственото, което успя да измисли, беше да останат тук и да се преструват на мъртви, докато не бъдат открити от майките си или в крайна сметка самите те не умрат.
За миг се беше почувствал невероятно удовлетворен от себе си — макар и уплашен до смърт, безотказно продължаваше напред, но сега отново се превръщаше от герой в обичайния кльощав Уини. Създаването на стратегия означава сериозен вътрешен разговор, но за свое огромно учудване той откри, че под напрежение не знае какво да каже дори и на себе си. Почти чуваше баща си да го мъмри, че щеше да е по-добре подготвен за тази неочаквана ситуация, ако не беше отделял толкова време на проклетите си книги, а беше тренирал таекуондо и се бе учил да свири на някой музикален инструмент, ако беше прекарал лятото в борба с алигатори и се беше постарал да му пораснат косми по гърдите, което сега вероятно нямаше да му се случи.
Горкичката Айрис. Беше събрала всичкия си кураж и беше сторила най-трудното за нея само за да се остави в ръцете на най-големия загубеняк на годината, на десетилетието на века. Може би го мислеше за Кларк Кент, а всъщност, ако изобщо беше герой от комикс, по-скоро беше Спондж Боб Квадратни гащи. След като се беше провалил със стратегията, опита се да измисли начин да й съобщи лошите новини.
Естествено, не можеше да намери подходящите думи и докато ги търсеше, пред него се посипаха парченца от светещите фунги, точно пред непокритото му око, като жълти снежинки, което изглеждаше уместно на общия фон. Щом втори залп се изсипа пред него, той най-сетне осъзна какво означава това.
Каза си „Не поглеждай нагоре“, сякаш това, което предстоеше, щеше да се случи само ако цялото това пътуване в бъдещето беше сън. Ако си представеше, че снежинките от светещите фунги не са се изсипвали пред него, тогава с Айрис щяха да бъдат в безопасност. Стига само да си въобразеше, че всички отново са в добрия стар „Пендълтън“ на своето време, изведнъж щяха да се озоват там и най-големият му проблем щеше да е, че татко му може да се появи с боксова круша и боксьорски ръкавици като подарък.
В сънищата в момента, в който си кажеш „Не поглеждай нагоре“, рано или късно поглеждаш, точно така беше и в истинския живот. Уини вдигна глава, смърдящият парцал се свлече от лицето му, той погледна през ухиления череп на скелета, който се беше катурнал върху него, право в ужасяващите очи на звяра с куршумовидна глава, който висеше на стената с главата надолу. Лицето му беше на не повече от шейсет сантиметра от неговото, а сивите му устни се бяха отдръпнали назад и разкриваха редовете остри сиви зъби.