Бейли Хоукс
Докато следваше Свидетел към апартамент 2-F, Бейли се чувстваше, сякаш се движи назад във времето към „Пендълтън“ от 2011 година. Апартаментът беше обзаведен както тогава, всичко беше както го помнеше — от мебелите до стените с тайнствени научни книги и осветения аквариум. Единствените разлики бяха мръсните прозорци и отсъствието на рибите в големия стъклен съд. Осветлението работеше и наоколо не се виждаха светещи фунги.
— Какво е това място? — попита Бейли, но му се струваше, че се досеща.
Свидетел отговори:
— Олтар. Може да се каже, че аз съм уредникът.
Том Тран стоеше изумен, като че ли това не беше просто домът на Кърби Игнис, а някаква магия или чудо в този бъдеш „Пендълтън“.
— Свидетел на какво си? — попита Бейли.
— На историята на света, който вече не съществува — отговори Свидетел. — И най-вече на произхода на Единственото.
— Ти не си част от него — припомни си Бейли. — Дава ти тази възможност.
— Роден съм през 1996. Когато бях двайсетгодишен, станах един от първите, които се възползваха от третиране с пълен спектър БиоМЕМС, не само с респироцити, и бях подложен на редица физически подобрения, включително усъвършенстване на мозъка. Ето защо пазя цялата световна история в паметта си. Не остарявам. Не се разболявам. Мога да бъда убит само при невероятно екстремна атака, защото… се възстановявам.
— Безсмъртие.
— Практически да.
— Най-съкровената мечта на човечеството, така желаната благодат.
— Да.
Загледан в Свидетел, Бейли виждаше меланхолия в погледа му и почти усещаше как струи от него.
— Безсмъртен… и сам.
— Да.
Том Тран каза:
— Последният човек на Земята.
— Технически погледнато, аз съм постхуманно същество. Хибрид. Човек, третиран с милиарди наномашини.
От друга част на апартамента някой извика:
— Бейли Хоукс ли чувам?
Уини
Съществото, увиснало на стената над Уини, изсъска и между острите му зъби се показа гладък сив цилиндричен език. Уини не знаеше за какво служи тази тръба, но не изпитваше никакво съмнение, че последствията от нея могат да бъдат също толкова ужасяващи, колкото от зъбите, може би щеше да засмуче плътта от костите му като вакуум, оставяйки ги гладки като тези на скелета до него.
Парализиран от ужас, чувстваше се още по-малък от обикновено. Знаеше, че трябва да избере трудния път, а не лесния. В този момент обаче неговата философия го предаде, защото най-трудно за него беше да умре, а така или иначе щеше да умре, независимо дали се бори или се опитва да избяга. Не можеше да се бие с нещо толкова голямо и силно, но не можеше и да му се изплъзне. Имаше само две възможности: бърза или още по-бърза смърт.
Айрис сигурно също беше вдигнала главата си, беше видяла нещото на стената над тях. Ръката й се отпусна, престана да се опитва да му счупи кокалчетата и започна да дърпа настоятелно потните му пръсти, китката му, цялата ръка, сякаш беше заспал и се опитваше да го събуди, за да ги защити.
Изрече някаква пълна безсмислица:
— Отиваме на ливадата да се изсушим на слънце.
Докато слушаше треперещия й глас, Уини си спомни, че Айрис не беше смелата героиня от приключенската история, която беше изградил в съзнанието си. Беше самотно момиче и винаги щеше да бъде така, беше извадила много по-лош късмет в живота от него. Да си кльощав и срамежлив, никога да не знаеш какво да кажеш на хората и да имаш татко, който е почти толкова нереален като Дядо Коледа, не беше нищо, абсолютно нищо в сравнение с аутизма. Щом тя беше събрала достатъчно кураж, за да хване ръката му, да стои тихо в скривалището им от кости и изгнили дрехи въпреки страховете и раздразнението, които я обземаха, тогава той може би щеше да успее да постигне нещо повече от избор между бърза и още по-бърза смърт.
Звярът се придържаше с краката и едната си ръка и бавно доближи Уини с лявата си ръка. Притисна челото му точно над основата на носа му с един от дългите си пръсти, както свещеникът прави на Пепелната сряда[2]. Пръстът му беше мъртвешки студен.
Айрис беше слаба, а и Уини не беше особено силен, но беше по-силен от нея, значи трябваше да я защити. Татко му беше силен, наистина силен, биеше се с хората по баровете и пъхаше главите им в тоалетната, но не беше нужно да злоупотребяваш със силата си. Можеш да я използваш, колкото и да е малко, за правилните неща, дори и да си убеден, че ще изгубиш боя, дори да си обречен от самото начало, можеш да се изправиш и да размахаш хилавите си ръце, защото смисълът на живота е да се опитваш, когато шансът ти е най-малък. И ето че беше открил най-трудното, което можеше да направи: да постъпи правилно, независимо че няма изгледи да успее, нито пък го очаква награда.
2
Великият пост на католиците започва с богослужението на Пепелна сряда, когато свещениците помазват челата на вярващите с кръстен знак от пепел и върбови клонки — символ на покаянието на мимолетния човешки живот — Б. пр.