Лампите под водата не бяха така ярки както преди. Всъщност цветът на светлината се беше променил от бял в приглушено жълт. Ивицата от сини плочки по ръба на водата изглеждаше зеленикава.
Тъмният силует се размърда под повърхността, плавно и бързо се отправи обратно към стъпалата. Бейли забърза около басейна, за да огледа по-добре плувеца. Вече яркожълт, басейнът имаше вид на замърсен с нещо, чист на някои места, но мътен на други. Трудно беше да се видят подробности за човека… или нещото… във водата. Струваше му се, че различава крака, ръце, човешка фигура и в същото време общото впечатление беше за нещо неимоверно странно.
Първо, плувецът не риташе с крака, което беше почти задължително за придвижване под вода без плавници, освен това не загребваше и е ръце. Извиваше тялото си подобно на акула е движения, непосилни за човек.
Ако Бейли беше повече благоразумен и по-малко любопитен, щеше да откачи халата си от закачалката, на която висеше, да обуе джапанките и да се отправи бързо към стаята на охраната в северното крило на сутерена. Девън Мърфи щеше да бъде там. Бейли обаче беше прикован от зловещото излъчване на плувеца, от неземната атмосфера, настанила се в помещението.
Сградата се разтресе съвсем леко. От основите на „Пендълтън“ се надигна тътен и Бейли погледна пода пред себе си почти в очакване да види пукнатини около фугите на плочките, но това не се случи.
След лекото потреперване цветът на водата в басейна отново се промени: от цвят на урина, примесена с гной, стана червен. Стигнал до стъпалата, плувецът се извъртя с лекотата на змиорка и се насочи към онзи край на басейна, към който беше избягал Бейли.
На местата, където не беше мътна, водата беше с цвят на сок от боровинки. В тинестите участъци приличаше на кръв и гнусното петно започна да се разпростира още по-бързо. Трепкащите отражения от водата по белите плочки на тавана и стените се преобразиха във фалшиви огнени езици. Дългото помещение помръкна и притъмня, а сенките се уголемиха, подобно на дим, прииждащ на талази.
Приближаващ далечния край на басейна, плувецът изглеждаше размазан, въпреки че още се виждаше в замърсената вода. Никой човек не би могъл да преплува три дължини толкова бързо, без нито веднъж да му се наложи да си поеме дъх.
Лекият трус продължи пет или шест секунди и половин минута след утихването му в сградата настъпи тишина, а светлината от лампите в басейна премина от червена в жълта и после пак в бяла. Фалшивите огнени езици, плъзгащи се по гладките стени, се превърнаха отново в танцуващи крила от светлина и помещението се озари. Мътната вода се избистри. Загадъчният плувец се беше изпарил.
Бейли Хоукс стоеше, стиснал в юмруци отпуснатите до тялото си ръце, и от него капеше вода, образувала локва. Сърцето му може да биеше по-слабо, отколкото когато някога се бе озовавал под вражески огън, но въпреки това достатъчно силно, че да го чува как блъска.
4. Апартамент 3-С
В 4,13 сутринта Сайлъс Кинсли се събуди от тих звук, наподобяващ тътен, и му се стори, че сградата се тресе. Слабият шум и движението обаче утихнаха, докато той седне в леглото и се разсъни. Изчака в тъмното, заслуша се за миг и реши, че всичко е било просто сън.
Ала щом облегна отново глава на възглавницата си, шумът се усили откъм стената, на която беше подпряно леглото му. Тихият звук от приплъзване създаваше асоциации за змии, виещи се между гипсокартонените плоскости, което изглеждаше малко вероятно, ако не и напълно невъзможно. Никога досега не беше чувал нищо подобно. Подозираше — усещаше, — че може да има нещо общо със смутното минало на сградата.
Това продължи около пет минути. Той лежеше, слушаше и се чудеше, без да се страхува, но беше нащрек за някаква промяна в шума, която да му помогне да определи произхода му.
Последвалата тишина доведе до онова напрегнато очакване, което предизвикваше безсъние. Наскоро навършил седемдесет и девет, вече заспиваше трудно, щом нещо прекъснеше съня му. Сайлъс беше пенсиониран адвокат по гражданско право, но и сега съзнанието му беше не по-малко ангажирано от времето, когато графикът му беше запълнен с клиенти. Той стана преди съмване, взе душ, облече се и вече пържеше яйца в масло, когато наситената розова светлина на зората изрисува в небето коралови рифове зад кухненския прозорец.
По-късно, след обяда, той заспа в креслото. Когато се събуди разтревожен около час по-късно, не си спомняше добре кошмара, от който се беше изтръгнал, освен че в него се разправяше за скални катакомби, в които нямаше останки от скелети, както в повечето катакомби, а празни погребални ниши, издълбани в криволичещите стени. Нещо тихо и невидимо, нещо с неумолимо намерение го беше издирило сред лабиринта от пътеки.