Харт поклати отрицателно глава, а Аш вдигна рамене.
— Не бързай, Джеймс. Накрая ще си спомниш всичко. Независимо дали искаш, или не. Какво те води тук след всичките тези години?
— Родителите ми починаха внезапно — заобяснява Харт, забил поглед в чашата си. — Това ме накара да се замисля за миналото си. После, буквално на другия ден, ме уволниха и трябваше да се заловя с нещо. Нещо, което да ме ангажира. И така — ето ме.
Аш го изгледа замислено.
— Трябва да те предупредя, Джеймс: избрал си лош момент да се върнеш. Във въздуха витае много гняв и подозрителност, проявяват се по доста неприятни начини. В известна степен градът отразява настроенията на живеещите тук, а настоящият климат е поразмърдал образи и спомени, които по-добре да си бяха останали необезпокоявани.
— Защо? — попита Харт. — Какво се е случило?
Аш отвърна уверено на погледа му.
— Седем души са убити в рамките само на няколко седмици. Пребити до смърт с твърд предмет. Нямаме следи, нямаме заподозрени, нищо, което да ни насочи в правилната посока. Изглежда няма връзка между жертвите, затова няма начин да предвидим коя ще е следващата. Целият град е в паника. Поради специфичната същност на това място не можем да искаме помощ отвън, затова трябва да разчитаме на собствените си ресурси. Които са, меко казано, поизчерпани. Шерифът прави каквото може, но… О, за дявола говорим и ей го на. Едрият господин, който идва насам е шериф Ричард Ериксон. Не е лош… За шериф…
Той махна вяло към неясната фигура, застанала до вратата. Харт бе впечатлен. Каквото и да говорим за Аш, изглежда имаше отлично зрение. Шерифът дойде до масата им, извиси се застрашително над тях, без да се усмихва. Аш му кимна с безразличие и посочи един свободен стол. Шерифът седна, въздъхна тежко и протегна дългите си крака. Аш ги представи един на друг и Харт кимна учтиво на Ериксон. Шерифът бе едър мъж, с ненатрапчиво, но определено внушително присъствие. Ериксон гледаше замислено Харт.
— Трябва да сме набори — каза бавно, — но не мога да твърдя, че ви помня. Трябва да проверите в старото училище, да прегледате регистрите. Обаче помня родителите ви, г-н Харт. Ти, Ленард, също би трябвало да ги помниш. Много се шумя по онова време.
Аш се поизправи в стола си и погледна Харт с нов интерес.
— Този Харт ли? Ти си техен син?
— Очевидно — отвърна сковано Джеймс, без да е убеден, че му хареса тона на шерифа или пък реакцията на Аш. — Ще ми е интересно да науча всичко, което знаете за родителите ми, или за мен от онова време. Знаете ли защо са заминали?
— Спомням си — отвърна шерифът.
На суровото му лице се изписа нещо подобно на състрадание, но от това на Харт не му стана по-леко. Нещо лошо предстоеше. Усещаше го като вибрациите на стоманените релси под приближаващ се влак. Шерифът се наведе напред и продължи по-тихо:
— Не знам всички подробности. Не мисля, че някой ги знае, освен може би Времето, но преди двайсет и пет години е имало пророчество, което засягало родителите ви. Нещо във връзка с тях и унищожението на Вратата към вечността. Каквото и да е било това предсказание, родителите ви разпродали всичко, което имали, взели ви и напуснали града за по-малко от двайсет и четири часа.
— И това е всичко? — попита Харт, когато шерифът млъкна. — Просто се втурнали и напуснали заради някаква проклета гледачка?
Ериксон отвърна спокойно на погледа му.
— Ние тук приемаме пророчествата сериозно, г-н Харт. В Шадоус Фол има мнозина жители, дарени с някаква форма на достъп до бъдещето. Когато те говорят, ние слушаме.
— Почакай малко — обади се Аш намръщено. — При предсказание с такава важност, когато става въпрос за самата Врата към вечността, защо са им позволили да напуснат?
— Хубав въпрос — призна шерифът.
— Добре — каза Аш, когато стана ясно, че шерифът няма какво да каже повече. — Ами градските регистри? Такова пророчество трябва да е записано някъде.
— Точно така — съгласи се Ериксон. — Трябва. Но не е. Една от най-големите неразгадани мистерии за последните двайсет и пет години. Ето защо намирам за доста странно това, че сте предпочели да се завърнете точно сега, г-н Харт, когато градът се разпада. Сигурен ли сте, че не знаете нищо за това предсказание?
— Нищичко, по дяволите — отвърна убедено Харт. — Нямам спомени за времето, когато съм бил тук, а родителите ми никога не са говорили за това. Сега, когато съм тук, искам да науча повече. Има ли някой, който може да знае повече, и с когото мога да поговоря?