— Оливър Ландо, чуй моите думи. Със силата на този ритуал, съгласно споразумения с могъщите сили и власт, заповядвам ти да се надигнеш и да говориш с мен.
Дълго време не се случи нищо. После по стените на моргата се размърдаха тревожно сенки, макар че нямаше нищо, което да хвърля сянка, а бръмченето на мухи се върна, по-силно отпреди. Рия погледна въпросително към Мирин, после отскочи назад, когато трупът се изправи и седна. Бавно обърна размазаната си глава и погледна Мирин с ослепелите си очи.
— Кой ме вика? Кой нарушава покоя ми?
— Аз те повиках — отвърна Мирин твърдо. — Аз те призовах и ти заповядвам да говориш истината пред мен. Помниш ли името си?
— Помня. Върни ме обратно. Не трябва да съм тук.
— Отговори на въпросите ми и ще те освободя. Видя ли лицето на своя убиец?
Последва мълчание, после нещо се промени. В стаята се усещаше още нечие присъствие, нещо старо и противно. Рия отстъпи още една крачка. Трупът я игнорира, бе насочил вниманието си към Мирин. Челюстта се намести удобно на предишното си място и по лицето на мъртвеца бавно се разля усмивка, мъртвите устни се разтвориха зловещо. Точици светлина припламнаха там, където преди са били очите и две тънки стълбчета дим се извиха от избитите очни ябълки.
— Жалки човече — проговори трупът, — не биваше да ме призоваваш тук. Аз съм стар и силен, далеч по-могъщ от твоите жалки магически умения. Ще ти разкрия тайни, мрачни и ужасни истини, които ще погубят разсъдъка ти и ще изпепелят душата ти.
— Ти не си Оливър Ландо — прекъсна го Мирин, като полагаше усилия гласът му да не трепери. — Кой си ти? Говори, заповядвам ти.
— Нямаш власт над такива като мен — отвърна трупът. — Не желаеш ли да ми задаваш въпроси? Това ли направи с всички останали? Търсеше познание относно това какво се крие отвъд смъртта, зад воала на вечността? Мога да ти кажа, но отговорите ми няма да ти харесат.
Внезапно обърна глава и погледна Рия. Изкикоти се доволно.
— Добре дошла в Ада, малката. Ще си изкараме страхотно.
Трупът преметна крака от ръба на масата за аутопсии и ги спусна на пода. Мирин запелтечи някакво заклинание, но думите нямаха ефект. Мъртвецът се изправи на крака. Докторът извика някаква магическа дума, тялото потрепери за миг, но не спря. Направи крачка към Рия, протегнало жадно ръце. Мирин изкрещя още някакво заклинание, хвърли се напред и заби пръчицата от слонова кост в едното зеещо око. Ужасяващ рев изпълни моргата — пронизителен, първичен и оглушителен. Последва тишина, тялото се сгромоляса на пода и не помръдна повече. Рия усети, че ръцете ѝ треперят, но не от студ. Тя ги пъхна в джобовете и изгледа гневно Мирин.
— Какво, по дяволите, беше това?
Мирин сви рамене и се опита да изглежда спокоен, но не успя напълно.
— Който и да е нашият убиец, той има могъщи съюзници. Достатъчно могъщи, за да прегазят моите заклинания и да изпратят това… нещо… на мястото на истинската душа. Изводите са… тревожни…
— Винаги си умеел да спестяваш истината — каза Рия. — Заеми се с подобаващи приготовления на тялото, после състави пълен доклад за това, което току-що се случи тук. Едно копие за мен, едно за шерифа. И не разговаряш с никого другиго за това. Разбираш ли, докторе?
Мирин кимна, малко разтреперан, а Рия излезе наперено от моргата, докато все още можеше да се довери на краката си, че ще я удържат.
Бе минало пладне, настъпила бе мързеливата част от следобеда и Сузан Дюбоа и Шон Морисън седяха заедно на разбитото старо канапе на предната веранда на нейната колиба. Подаваха си ръчно свита цигара, пушеха и гледаха към река Тоун. Слънцето изливаше лъчите си като мед — гъст, бавен и златист, пеперуди трепкаха и проблясваха наоколо подобно на листа в пастелни тонове, подмятани от лекия ветрец. Бяха седели там почти час, разговаряха за това-онова, нищо конкретно, а Морисън все още не казваше защо е дошъл да я види. Тя не изпитваше нужда да го пришпорва. Накрая той сам щеше да подхване темата за онова, което го тревожеше, а дотогава ѝ стигаше да се наслаждава на момента и слънцето.
Сузан погледна към брега на реката и се усмихна като видя анимационните герои да си играят с животните. Реалните и нереални създания се намираха едни други за безкрайно очарователни и винаги по няколко от тях играеха простичките си игри близо до нейната колиба. Тя изглежда ги привличаше някак си, както и всички останали, наранени по един или друг начин, които идваха при нея за утеха. Понякога си мислеше, че идват, защото се чувстват в безопасност с нея. Искаше ѝ се и тя да може да отиде някъде, където да се почувства сигурна и защитена. Това вече никъде не ѝ се отдаваше. Фактът, че намериха мъртвия Лука, бе достатъчно тревожен сам по себе си, но да го открият в нейния дом, единственото място, където вярваше, че светът не може да я достигне… Тя стисна силно устни. Трябваше да го предвиди. Трябваше предварително да знае, че никъде не е наистина безопасно, дори и в Шадоус Фол. Освен на всичко останало, тя се разгневи на това, че ѝ се развали настроението. Колибата бе домът ѝ и проклета да е, ако позволи на някой или нещо да я прогони оттук. Нощем обаче тя заключваше вратата, проверяваше единствения прозорец и спеше на светната лампа.