Изгледа гневно съсухреното тяло на дядо си и ръцете му се свиха в юмруци. Ако не бе вече мъртъв, щеше да убие това старо копеле, че го насади в тази каша. После се овладя, погледна отново, убеден, че не е възможно да е видял това, което си мисли, че вижда. Наведе се напред над леглото, за да види по-добре. Времето определено бе мъртъв, от безжизнената му уста не излизаше дихание, но гръдният му кош се повдигаше. Не бе равномерното движение, като от сърцебиене или нормално дишане, а внезапни спазми, сякаш нещо отвътре се опитваше да изскочи навън. Той отстъпи назад инстинктивно, във въображението му изникнаха кошмарни образи на някакъв ужасен паразит, който някак си си е пробил път в безсмъртното тяло на Времето и го е убил.
Всички се огледаха при внезапното му отдръпване, а после проследиха погледа му. Мад извика шокирана от изненада, изпусна ръката на Времето, после се наведе напред и долепи ухо до потръпващите му гърди. Ненадейно се засмя и се изправи, ухилена до уши. Сгъваемият нож в миг се появи в ръката ѝ, острието изщрака рязко. Тя го пъхна внимателно в стомаха на Времето, точно под гръдната кост и после рязко го извади. Гръдният кош се разтвори, разпука се като орехова черупка. От цепнатината се разпиля прах и в тесния процеп всички различиха нещо бледо, което немощно мърдаше. Мад остави ножа настрана и пъхна двете си ръце в отвора. Хвана здраво и рязко дръпна встрани, гръдният кош се разтвори като книга, чу се остро хрущене. А в кухината, мъничко, розово и съвършено, лежеше новородено и гледаше спокойно към Мад. Тя протегна ръце и внимателно го измъкна, гушна го нежно.
— Времето е мъртъв — каза тихо тя. — Да живее Времето64.
Останалите се скупчиха около нея, а тя притисна бебето до себе си, удивително майчински. То много приличаше на всяко друго бебе, мъничко и невинно, но не им бе нужно много време, за да разберат, че, първо, нямаше пъпче и, второ, очите му бяха ясни и спокойни. Размаха пухкава ръчица към тях и после се прозя широко.
Морисън погледна Мад укорително.
— Можеше да ни кажеш какво правиш. Едва не получих инфаркт.
Тя сви рамене.
— Не бях сигурна. Обикновено си отива сам и лично се грижи за това. Виждала съм го, след като са минали два дни, и тогава беше достатъчно пораснал, за да поеме отново нещата в свои ръце. Сладичко дребосъче, нали?
Тя загука на бебето, а то я погледна с всезнаещи очи.
Аш погледна Рия.
— Ти си кмет. Не знаеше ли за това?
— Не мисля, че някой е знаел — отвърна тя. — Времето не обичаше да говори много. Аз не го притисках.
Морисън изсумтя.
— Предполагам, че трябва да сме ѝ признателни, че не се опита да го отвори с онзи дяволски огромен меч, дето виси на кръста ѝ. Впрочем, откъде се взе той?
— Времето ми го даде — отвърна Мад и после съсредоточи цялото си внимание върху бебето.
— Трябва да е много слаб сега — каза замислено Рия. — Не съм го виждала толкова малък. Не смятам, че някой изобщо го е виждал такъв. Вероятно силата му не действа, докато не порасне достатъчно, за да мисли и говори смислено.
— И колко ще отнеме това? — попита Харт.
Рия сви рамене.
— Както каза Мад, два дни. При нормална ситуация това не би се отразило на града или на Галериите. Тяхната собствена сила е достатъчна да движи нещата, докато Времето бъде отново в състояние да поеме контрола. Но сега, след всичко, което се случи… не знам.
— Не можем да чакаме два дни — каза Харт. — Нямаме толкова време. Градът няма толкова. Уайлд Чайлд ще е избил всички дотогава.
— Ако имаш друга идея, сигурна съм, че всички ще се радваме да я чуем — вметна рязко Рия. — Не ми харесва мисълта, че е толкова безпомощен. Джак Феч трябва да е тук да го брани. Защо го няма?
— О, моля те — обади се Морисън. — Нещата са достатъчно сложни и без да се намесва някакъв с ряпа вместо глава.
Харт се намръщи.
— Времето смяташе, че някаква външна сила се намесва в естествения ход на събитията — каза бавно той. — Може би тя нарочно е довела до по-ранната му смърт, така че да е малък, безпомощен и уязвим при нападение.
— А-гу, а-гу — гукаше Мад. — Кое е това специално малко бебче?
— Не смятах, че някой може да попречи на Джак Феч — каза Аш неуверено. — Щом е трябвало да е тук, смятам, че вече трябваше да е дошъл.
— Вижте какво — каза Харт. — В действителност не се връзва, като се замислиш. Имам предвид защо някой толкова важен и могъщ като Времето да има толкова уязвим момент в своя жизнен цикъл?
Рия сви рамене.
— Може би… в случай, че стане непредвидим и трябва да бъде спрян или заменен.
64
По аналогия с „Кралят е мъртъв. Да живее кралят!“. Възгласът е използван за пръв път при възкачването на Шарл VII на френския престол след смъртта на неговия баща Шарл VI през 1422 г.