— Първата крачка била потресаваща, а?
— О — каза Аш, — извинявай. Бих те предупредил, но обикновено не е толкова зле.
Харт го погледна ядосано.
— Имаш предвид, че тази снежна виелица е била… нагласена нарочно, за да ни разубеди да дойдем тук?
— Възможно е — отвърна Аш. — Времето наистина не обича посетители.
Сви рамене, усмихна се неопределено и се огледа наоколо.
— Понякога замъкът също се променя, макар че още не съм разбрал защо. Времето си има своите прищевки и чувството му за хумор често ми убягва. Почини си за миг, Джеймс, и си поеми въздух. Тук няма защо да бързаме. На това място разполагаме с всичкото време на света.
Харт обърна гърба си към огъня, за да се възползва от топлината докрай.
— Този… замък. Същата сграда ли е, която видяхме в твоя снежен пейзаж?
— О, да. Вероятно е същата, както във всички кълба със сняг, стига само хората да знаеха как да влязат в тях. Това е замъкът Вси Светии, Джеймс, в сърцето на света. Поеми по лявата пътека и ще стигнеш до Галерията от мраз. Дясната ще те отведе до Галерията от кости и самото Време.
Харт го изгледа замислено.
— Галерията от мраз… Вратата към вечността…
— Точно така — потвърди Аш. — Чувам, че ме зове. Съвсем ясно я чувам тук. Не ме карай да те водя там, Джеймс. Не мога. Много е опасно.
— За мен или за теб?
— Много добър въпрос, Джеймс — каза одобрително Аш. — Тази комбинация от здрав разум и гола параноя ще ти послужи добре в Шадоус Фол. И не — няма да отговоря на въпроса ти. Едва днес те срещнах и вече знаеш твърде много за мен. Трябва да ми разрешиш да запазя няколко дребни изненади в резерв. Ще ми се да съм щедър и затова ще ти разреша още един въпрос. Ако побързаш.
— Добре — каза Харт, решен да измъкне поне малко информация от него. — Защо се нарича Галерия от кости?
— Е, това е хубав въпрос — призна Аш. — Ще ми се да можех да ти отговоря по-точно. Всъщност Галерията е изградена от древни вкаменени кости на същество от незапомнени времена. Никой не знае какво е било. Според легендата те принадлежат на създание, поставено да охранява Вратата към вечността още преди да е съществувал Шадоус Фол и светът бил още в самото начало. Никой не помни как и защо това същество е умряло. Времето може да знае, но дори и да е така, той си мълчи. Щом стана въпрос, по-добре е да се размърдаме. Старецът знае, че сме тук, и колкото повече го караме да чака, толкова по-малка е вероятността да има желание да отговори на въпросите ти.
Аш пое надолу по коридора с решителна крачка. Харт погледна печално към пращящия огън, въздъхна веднъж и тръгна след него. Известно време вървяха мълчаливо и единственият звук в този огромен коридор бе приглушеното отекване на собствените им стъпки. Край тях грейваха светлини от неясен източник и ги съпровождаха така, че те винаги вървяха сред поток от златиста светлина. Облицованите стени се плъзгаха плавно покрай тях — нямаше никаква декорация или украшения. Харт бе очаквал подобаваща селекция от стари, ценни картини и портрети — те биха подхождали на това място. Ала стените бяха голи и безлични, нямаше дори врати или пък коридори, които да отведат в други посоки. Съществуваше само този коридор и светлината, в която се движеха. Харт погледна веднъж назад през рамо, но само веднъж. Зад тях нямаше нищо, освен непроницаем мрак.
Вървяха дълго или поне така изглеждаше. Нямаше обозначения и Харт не бе изненадан, че няма полза да се озърта. Всъщност бе започнал да се отегчава, когато една висока, стройна фигура внезапно пристъпи в светлината пред тях. Той веднага спря, тя също спря. Аш стоеше до него и местеше поглед от единия към другия със спокойна, разбираща усмивка.
Новодошлият имаше човешко тяло, съставено почти изцяло от часовникови механизми. Колела се въртяха, зъбци тракаха, чуваше се бръмчене на работещи механизми и движещи се части. Цялата фигура представляваше сложна структура от свързани помежду си части, изпипани най-щателно до последния детайл. Всяка кост, мускул и става имаха своето стоманено или месингово съответствие, но нямаше слой кожа, който да скрива механизмите. Лицето представляваше нежна порцеланова маска с изящни, изписани черти. Но очите бяха безизразни, на устните усмивката бе застинала и цялостният ефект бе по-нечовешки от която и да било стоманена маска. Фигурата стоеше търпеливо пред тях, бръмчеше си тихо, сякаш очакваше някакъв въпрос или команда.