— Това… Времето ли е? — попита накрая Харт.
— Не — отвърна Аш. — Просто един от неговите слуги. Мини встрани и той ще продължи по пътя си.
Харт постъпи както го посъветва Аш и фигурата продължи грациозно напред — вървеше със стил и маниер, с които нито едно човешко същество не можеше да се сравнява. Тя бързо излезе от обсега на светлината и изчезна в мрака. Харт я чуваше известно време да крачи спокойно в тъмното, без нужда от светлина и топлина и без проява на каквато и да е друга човешка слабост.
— Робот — обясни оживено Аш. — Времето ги прави, сглобява механизмите един след друг. Отчасти като хоби, отчасти, за да има агенти, които да изпраща в света навън и изпълняват нарежданията му. Ще видиш още от тях, докато се доближаваме до леговището му. Не се тревожи. Безобидни са, не са по-различни от разкрасени момчета за всякакви поръчки.
— Те… живи ли са по някакъв начин? — попита Харт, докато с Аш продължаваха надолу по коридора.
— Всъщност не. Те са очите и ушите на Времето извън Галерията. Той вече рядко се появява в истинския свят, с изключение на онези случаи и церемонии, когато това се изисква от него. Колкото повече остарява, толкова по-изолиран и разсеян става, но той никога, и в най-добрите си времена, не си е падал по компании. Въпреки това, ще поиска да те види. Така мисля. Хайде.
Те продължиха по пътя си сред потока светлина, други роботи идваха и отминаваха, незрящите им очи гледаха право напред, а те отиваха да изпълнят незнайна мисия или команда. Най-накрая Аш и Харт стигнаха до една врата в края на коридора. Беше огромна, петнайсет фута висока, изработена от полирано дърво, украсено с черни метални орнаменти. Тя се извисяваше над тях и Харт се почувства като малко дете, привикано от директора в кабинета му. Прииска му се да е по-висок и се насили да превъзмогне това чувство. Беше възрастен, дошъл да се обърне с молба, а не дете. Вече не. Нямаше дръжка или топка, така че протегна ръка да почука, но огромната врата плавно се отвори преди да успее да я докосне. Аш се усмихна леко и въведе Харт в Галерията от кости.
Тя се простираше в дълбочина пред тях с етажи горе и долу, снижаваше се и се издигаше докъдето поглед стигаше в топлата медена, ласкава светлина. Харт се движеше бавно напред след Аш, вцепенен и изпълнен с благоговение пред необятността на това място. Не можеше да види края на коридора, по който върнеше, и само при опита да изчисли целия мащаб на Галерията, главата го заболя. От двете страни по стените имаше картини и портрети — безкрайна поредица от сцени и лица, уловени в деликатни филигранни сребърни рамки — около шест фута високи и три фута широки. Разпозна една от сцените — бавно изменяща се гледка на Саркофага в парка. Мъглата я нямаше, гъст бръшлян бе плъзнал и бе покрил камъка, сякаш бяха изминали векове откакто Харт го бе видял последния път. Погледна следващия портрет и видя хора да се разхождат безгрижно по една пазарна улица. Нищо в поведението им не подсказваше, че знаят, че са наблюдавани. Аш се изкашля учтиво и Харт сепнато се огледа. Осъзна, че е спрял да върви и побърза да го настигне, опитвайки се да изглежда сякаш през цялото време е възнамерявал да спре.
Портретите нямаха край и Харт поклати смаяно глава, като се опита да обхване необятността на Галерията. Безкрайните редици отминаваха край него като пейзаж покрай прозорците на бавно движещ се влак и винаги имаше нова гледка и чудеса, места и хора, видени отдалеч, или в такива подробности отблизо, че на Харт му се струваше, че може да протегне ръка и да ги докосне. На картините всичко бе притихнало, но когато застанеше пред тях из Галерията се понасяше шепот от звуци и измъчено тихи гласове, сякаш трябваше да изминат невъобразими разстояния, за да стигнат до него.
— Времето не излиза много навън — отбеляза спокойно Аш. — След като Галерията го информира за всичко, не му е и необходимо. Всяко място и всеки човек в Шадоус Фол могат да бъдат видени някъде в Галерията от кости. Трябва да си луд да следиш всичко, но всъщност това е Времето за теб. Ако беше лесна работа, всеки би могъл да я свърши.
Харт се намръщи.
— Чакай малко. Не ми харесва как звучи. Ами правото на хората на личен живот?
— Какво за това? — попита Аш. — Като знаем, че има почти безброй места, хора и неща, които Времето трябва да следи, какъв е шансът той да наблюдава точно теб? Дори и да го правеше, какъв е шансът ти да вършиш нещо, което е, първо, интересно и, второ, нещо, което не е виждал преди? Ние предимно предполагаме, че наблюдава някого другиго и в повечето случаи се оказваме прави. Не се безпокой.