— Не преставаш да го повтаряш, но това не помага. Това място адски ме безпокои. Същински Биг Брадър.
— Предпочитам да го смятам за Биг Анкъл15 — с добри намерения, но твърде зает. Нека ти покажа нещо, което ще те накара да не мислиш повече за това. Картините имат и други функции. Погледни тази. Ще ти хареса.
Аш спря пред една конкретна картина и Харт спря до него. Беше високотехнологична решетка от стоманени коридори, претъпкани като медена пита с неясни фигури, които се щураха напред-назад — появяваха се твърде бързо и твърде за кратко, за да бъдат идентифицирани. Светлината бе болезнено ярка, твърде силна за човешките очи и никъде нямаше сянка. Тук-там сложни машини като оживели скулптури изпълняваха мълчаливо незнайни задачи.
— Какво е това място? — попита Харт съвсем тихо, сякаш се боеше, че някой може да го чуе.
— Бъдещето — отвърна Аш. — Или може би миналото. Няма значение. Продължавай да разглеждаш.
Един от Роботите на Времето идваше с уверена крачка по ярко осветения коридор, стоманените му крака тракаха силно по металния под. Той приближаваше към тях, бе вече толкова близо, че лесно се виждаха изрисуваните му очи и усмивка. Скоро изпълни рамката и Аш отстъпи. Харт внезапно осъзна какво ще се случи, залитна назад с очи все така вперени в портрета. Във въздуха се появи напрежение, което постепенно нарастваше неумолимо, докато към Галерията не нахлу неприятно топъл ветрец. Миришеше на озон и машинно масло. Роботът пристъпи грациозно, слезе от портрета и се отдалечи, без да си направи труда да погледне към Харт и Аш. Топлият полъх внезапно секна, остана само изчезващият робот и лекият дъх на озон и машинно масло във въздуха.
— Какво ще кажеш за синхрона? — попита Аш. — Какъв беше шансът да се окажем в точния момент на точното място, за да станем свидетели на това?
— Да… каква е вероятността — повтори бавно Харт. — Трябва да е астрономически малка. Много по-вероятно е Времето да ни е наблюдавал, и то от доста време.
Той се огледа бързо, сякаш очакваше да види самия старец и Галерията до тях, но Аш само сви рамене и поклати глава.
— Не непременно — каза спокойно. — Съвпадението е един от любимите методи на Времето. Хайде, не бива да го караме да чака.
— Ще престанеш ли да повтаряш това! Отне ми двайсет и пет години да се върна тук, няма да му навреди да почака още малко. Ще си помисли човек, че е някой крал или нещо подобно от начина, по който всички подскачате, щом се спомене името му.
— Ти не разбираш — подчерта Аш. — И това ще стане, когато го видиш. Той наистина е много специален.
Харт изсумтя неодобрително и погледна след изчезващия робот.
— Колко от тези… неща има Времето?
— Не смятам, че някой знае със сигурност, освен той самият. Отнема му години да създаде всеки един, но, както казват, в многобройните си измерения ги прави от векове. Те са неговите мисли и неговите ръце в света отвън и в известен смисъл са негови деца. Единствените, които някога би могъл да има.
— Защо така?
Аш го погледна безизразно.
— Замисли се, Джеймс. Времето е безсмъртно или почти. Какво значение има, по дяволите. Колко деца ще има един човек след няколко хиляди години? Те колко деца ще имат? Не, Джеймс, никога не е имал деца и никога няма да има.
— Това не го ли смущава?
Аш сви рамене.
— Имал е много време, за да свикне с мисълта. Но, разбира се, че го смущава. Защо си мислиш, че продължава да прави роботи?
Харт погледна към портретите на стената, а после Галерията наоколо. Знаеше какво иска да каже, но не знаеше как да го каже, без да прозвучи наивно. И все пак се престраши.
— Ленард, Времето човешки образ ли има?
— Хубав въпрос — отбеляза Аш. — Той тормози умовете на хората в Шадоус Фол от доста векове. Изглежда съвсем като човешко същество, има и достатъчно човешки слабости, но никога не се е раждал и смъртта няма власт над него. Появява се като бебе, изживява живота си на възрастен за една година и умира като старец, само за да се появи отново от собствения си прах. Някои казват, че е древният феникс от легендата, други — че е самата концепция за Времето, от кръв и плът. Всеки си има становище, но никой не знае със сигурност, а Времето не говори по този въпрос. Съществува едно-единствено нещо, по отношение на което всички са единодушни.
— Какво е то?
— Времето мрази да го карат да чака. Ти наруши точно това, Джеймс.
— Не, не съм. То ме връхлетя.
— Както и да е — каза Аш. — Да вървим.
Те вървяха мълчаливо известно време, стъпките им отекваха глухо в празната Галерия. Сцени и лица се появяваха и изчезваха по стените, от време на време някой робот отминаваше с тихо бръмчене и грациозна походка покрай тях на път да изпълни някое нареждане на своя господар. Харт се запита колко дълго ще трябва да върви. Струваше му се, че е прекарал почти целия ден в път от едно място до друго и краката ужасно го боляха. Бе вървял доста време вече, но както и коридорът преди, така и Галерията изглежда продължаваше безкрайно. Погледна назад, откъдето бяха дошли, но вече нямаше и помен от вратата, през която бяха влезли. Галерията се простираше докъдето поглед стига във всички посоки, сякаш нямаше нито начало, нито край. Мисълта го разтревожи и се замисли какво да каже, за да се разсее. Не се наложи да мисли дълго.