— И ти му вярваш при всичката тази власт?
— Уверен съм, че ще направи нужното и най-доброто за града — обясни внимателно Аш. — Моля те, повярвай ми, Джеймс, не съм те довел тук да те хвърля на вълците. Ако някой може да отговори на твоите въпроси, това е Времето. Много по-добре е ти да дойдеш при него, отколкото той да изпрати да те доведат. Довери ми се, Джеймс, така е по-добре. Ако той реши да ти помогне, има достъп до хора и информация, какъвто никой друг няма. Не е лош… като се има предвид, че не е човешко същество.
Част от гнева на Харт попремина. Трудно му бе да се сърди на Аш дълго. Имаше онази открита, ранима почтеност на малко кученце, което непрекъснато дава всичко от себе си, защото така е устроено.
— Значи — каза той накрая с поомекнал тон, — значи Времето просто замразява хората, които го дразнят, така ли?
— Не е толкова произволно. Много от хората, които са тук, е трябвало да минат през Вратата към вечността, но не са събрали нужната смелост. Хора, в които никой вече не вярвал, които вече нямали никаква функция в реалния свят, но отказвали да го признаят. Те се мотаели из Шадоус Фол, ставали по-реални и по-луди, докато светът се движел напред, а те изостанали, без да имат сили да се изправят пред Вратата. Накрая те просто обезумявали и се нахвърляли върху когото или каквото им попаднело. Времето ги довел тук и ги замразил заради безопасността на останалите. Това е компромис, който не се нрави на никого, най-малко на стареца, защото стават все повече.
Аш млъкна и се загледа замислено в лицето на един портрет.
— И аз мога да свърша тук някой ден. Не е утешителна мисъл.
Те завиха зад един ъгъл и спряха внезапно, защото Галерията свършваше пред една затворена врата. Роботът стоеше напълно неподвижен пред нея, сякаш очакваше по-нататъшни инструкции. Харт надзърна над рамото му. Вратата изглеждаше обикновена, непретенциозна, като всяка друга врата с нормален размер и пропорции. Харт погледна към Аш, който гледаше в очакване към вратата. Тъкмо щеше да го попита язвително дали поне няма да се опитат да почукат, когато тя внезапно се отвори широко, плавно и тихо, без никой да я докосва. Роботът отстъпи грациозно встрани и им направи жест да влязат. Аш се подчини и Харт го последва, оставяйки доста място за робота. Изписаното порцеланово лице изглеждаше по-чуждо и по-загадъчно от всякога. Харт се почувства още по-зле, когато влезе вътре и видя, че няма никой, който да е отворил вратата. Може да е било нещо просто, механизъм някакъв, но не му се вярваше да е така. Вратата се затвори зад него тихо и окончателно, но Харт отказа да ѝ достави удоволствието да се огледа. Изправи рамене и погледна небрежно наоколо, сякаш такива неща му се случваха през цялото време.
Не знаеше какво точно бе очаквал от покоите на Времето, но определено не беше това. В началото стаята може да е била огромна и просторна, но сега бе претъпкана от стена до стена с тракащи, тресящи се машини, които напомняха Англия от времето на кралица Виктория. Имаше тръби, уплътнители, въртящи се колелета и най-вероятно произвеждаха пара. Циферблати и шайби изникваха отвсякъде, където имаше място и повечето от тях си противоречаха. В един ъгъл се издигаше и спускаше противовес — спокойно, с плавни движения, макар че с какво бе свързан, никой не знаеше. Отвсякъде се разнасяше тихо, непрестанно бръмчене на движещи се части и от време на време съскане от вентила за пара. От странните шевове бавно се процеждаше масло, но навсякъде грижливо бяха поставени контейнери, в които да се оттича. Въздухът бе приятно топъл и само леко замъглен.
През масивния корпус на тази машинария минаваше тесен проход и Харт тръгна бавно по него, а Аш пристъпваше отзад. Стаята впечатляваше с внушителност, сякаш всички преплитащи се механизми бяха заети с нещо значимо и жизненоважно. Внезапно на Джеймс му се стори, че сякаш върви из чарковете на някой от роботите на Времето, без да може да проумее истинската му форма и предназначение заради внушителните размери. Бе като мишка в един огромен часовник, насекомо на екрана на компютър, което се опитва да приеме нещата по начина, по който е свикнало, но без да е в състояние да проумее реалността и истинската концепция за това къде се намира, защото мозъкът му не е достатъчно сложен.
В далечния край на стаята се отвори с трясък врата и през лабиринта от механизми към тях спокойно и уверено тръгна някой — явно отдавна познаваше това място. Харт събра разсеяните си мисли и се подготви да се срещне с Времето. Смяташе, че е готов за онова, което му предстоеше, но се стъписа при вида на стройната млада жена, която — вперила свиреп поглед — застана пред него. Силни татуирани юмруци бяха поставени гневно на хълбоците ѝ. Харт бе твърде напрегнат да обмисля какво създание би подхождало на тази стая, но тя определено не съответстваше. Изглеждаше тъкмо преминала тийнейджърска възраст, облечена бе в раздърпани дрехи от черна кожа, бе опасана с вериги и ако се съдеше по лицето ѝ, бе бясна на целия свят. Бе постригана в стил мохикан — косата ѝ стърчеше нагоре, а покрай ушите бе обръсната, лицето ѝ бе почти скрито зад зловеща маска от грим в черно и бяло. Имаше пиърсинг с безопасна игла на едното ухо, а от другото висеше бръснарско ножче. Харт не знаеше дали да се усмихне и да протегне ръка, за да се ръкува, или да отстъпи бавно от нея, докато намери стол и камшик. Накрая се усмихна леко, отстъпи крачка и погледна към Аш за помощ.