— Много свободно говориш за смъртта, Маделин, но нищо не знаеш. Да ти покажа ли какво точно е, какво точно означава? Да те науча ли на задгробните тайни и утехата на пръстта?
Лицето на Мад бе останало без капчица кръв, гримът ѝ изпъкваше потискащо, погледът ѝ бе втренчен. Тя трепереше силно, но дори и така не желаеше да отстъпи крачка назад. Усмивката на Аш стана по-широка и нямаше нищо весело в нея.
— Е, добре. Достатъчно.
Спокойният, невъзмутим глас подейства като шок от ведро с ледена вода. Аш се огледа да види кой говори, Мад прокара трепереща ръка по устните си, все едно се събуждаше от кошмар. Харт задиша по-спокойно и част от леда във вените му се поразтопи. Погледна за миг Аш с нови очи и после се озърна да види кой говори.
Новодошлият излезе, без да бърза, от лабиринта от механизми и отиде при тях — изпит мъж, към края на петдесетте или в началото на шейсетте, облечен във викториански стил. Дългото черно сако бе с елегантна, строга кройка и с изключение на златната верижка за часовник, която грееше върху жилетката му, единственото цветно петно бе оранжевата му папийонка. Той застана пред тях усмихнат благо, като любящ роднина. Излъчваше достолепие, власт и едва доловима дистанцираност.
— Наистина трябва да престанеш да провокираш горката Мад — обърна се той строго към Аш. — Това, че си мъртъв, не означава, че можеш да забравяш добрите маниери. Сега ѝ върни ножа.
— Съжалявам — извини се Аш и небрежно подаде ножа на Мад. — Няма да се повтори.
— Не, не съжаляваш и несъмнено ще се повтори, но нека забравим за това засега. Хубаво е, че те виждам пак, Ленард. Да се надявам ли, че накрая си решил да постъпиш правилно и да минеш през Вратата към вечността?
— Не мога — отвърна Аш. — Не още. Родителите ми се нуждаят от мен. Тяхната нужда ме върна, а отказът им да ме пуснат да си вървя все още ме задържа.
Времето изсумтя пренебрежително.
— Каза ми го и преди, но и тогава не ти повярвах. Все пак животът си е твой или по-скоро смъртта си е твоя и не мога да ги казвам какво да правиш.
Той се обърна към Харт, който се изпъна и изглеждаше по-висок от обичайно пред строгия, но мил поглед. Времето бе красив за възрастта си мъж с решителна брадичка и сурово чело. Имаше пооредяла дълга бяла коса, разресана назад от високото му чело и оставена да пада свободно, но очите бяха тези, които приковаваха вниманието. Бяха очи на старец, доста уморени. Всезнаещи. Харт се почувства шестгодишен и твърде впечатлен от самото присъствие на стареца, за да усети някакво безпокойство. Времето се усмихна с разбиране.
— Значи ти си момчето на Джонатан Харт, а? Да, имаш чертите на баща си… Смятах, че повече никога няма да ми напомнят за него тук, макар че точно аз сред всички останали би трябвало да внимавам как употребявам думата „никога“, хм. Особено относно нещо, което е свързано с Шадоус Фол.
Изсумтя снизходително, поклати глава, после зърна един циферблат наблизо, пресегна се да регулира налягането, завъртайки няколко пъти едно колело. Втренчи се в него, очевидно недоволен от това, което виждаше, и почука настойчиво по стъклото с пръст. Изчака за миг, после отново изсумтя, отчасти доволен от новите показания. Обърна се пак към Харт.
— Не можеш да загърбиш каквото и да е тук, винаги има нещо да се прави. Ала не възприемай нищо от това, което виждаш, твърде буквално, млади човече. Дори и мен. Всички ние сме донякъде различни през погледа на този, който ни гледа. Човешкият ум е склонен да нагласява и приглушава нещата, които му се струват твърде сложни и обезпокоителни. Замисли се над това като метафора, ако ти е по-удобно. А сега, млади човече, трябва да поговорим. Случват се разни неща или ще се случат скоро и ти си замесен в това.
— Аз ли? — възкликна Харт. — Какво съм направил? Току-що пристигам.
— Това беше достатъчно — каза Времето. — Завръщането ти е задвижило низ от събития, които касаят всички ни. Дошло е време едно колело на съдбата да се превърти най-после. Независимо дали ти харесва, или не, затънал си до гуша и бавно потъваш. Пророчеството ще се сбъдне независимо от това какво ти, аз или някой друг ще направи.
— Мога да си тръгна от Шадоус Фол — каза Харт.
— Не, не можеш — отвърна Времето, без това да прозвучи грубо. — Градът няма да те пусне.
— Предполага се, че ти отговаряш за всичко тук…
— Ха! Не, моето момче. Аз съм нещо като надзирател, съдия, който следи всички да спазват правилата. Дори не съм човешко същество — според вашите разбирания за понятието. Аз съм физическо въплъщение на абстрактна концепция, повече и същевременно по-малко от човек. Съществувам, защото съм нужен, но дори и аз, повече от всички останали, трябва да спазвам правилата. Дори не съм безсмъртен, ако трябва да сме точни. Живея точно една година, от възраст на новородено до старост, после умирам и възкръсвам от прахта и това е много по заплетено, отколкото звучи. Всеки път, когато се преродя, имам достъп до предишните си спомени, но същият ли съм или просто ново същество с достъп до нечии други спомени? Интересен въпрос, разсъждавал съм по него векове наред и още не съм стигнал до отговор. Това е Шадоус Фол за теб. Аз съм силата, която пази града от разруха, но градът е този, който решава бъдещето си. Единственото, което правя, е да подтиквам нещата в правилната посока. В повечето случаи имам чувството, че само ги придружавам по пътя.